— И аз се радвам — каза тя. — Но стига толкова за мен. Книгите и книгоиздаването са скучни неща. Разкажи ми за вас с Уина. Много бързо се оженихте, Едуард. Бях изненадана.
— Всъщност и аз — сви рамене. — Но когато човек срещне половинката си, няма смисъл да отлага. Осмелявам се да кажа, че бих предложил на теб, ако ми бе дала и най-малко насърчение.
Весело се засмя.
Страните на Дейзи пламнаха.
— Е, не мислиш ли, че хората могат да се променят? Че не бива да се постъпва прибързано? Аз съм убедена, че съм се променила.
Не обърна внимание на намека й. Дали бе нарочно, или просто не го бе схванал?
— Според мен никак не си се променила, стара приятелко.
— Напротив — упорито възрази Дейзи.
— Да, станала си твърде слаба. Но с Уина просто си паснахме. Харесваме едни и същи неща, имаме еднакъв произход и амбиции, католичка е и е хубавица. Какво намира в кльощак като мен, не зная. Но сме невероятно щастливи. Предполагам, че с всички младоженци е така — каза той с чаровна свенливост.
— Разбирам — Дейзи се усмихна насила. — Е, това е страхотно. С какво се занимава Уина?
— С какво ли? Поддържа ред в къщата. Дава менюто на готвача. Нали знаеш. А, имаш предвид работа? Не, не работи. Не е необходимо, имаме достатъчно пари, а и предпочитам да бъде край мен.
— Не предполагах, че си от мъжете, които държат съпругите си в подчинение — каза Дейзи.
— Мили боже! Никой не би могъл да държи Уина в подчинение — Дейзи долови насмешка в начина, по който говореше за нея. — Ако поиска да се захване с нещо, не бих я спрял, но не е изразила подобно желание и не са ни нужни повече пари, така че, според мен, няма смисъл.
— Предполагам, че си прав.
Дейзи бе принудена да се съгласи. На гърлото й бе заседнала буца, но се опита да я разсее с глътка чай. „Смени темата, смени темата!“, каза си тя.
— Срещаш ли често някого от Оксфорд?
Двадесетина минути разговаряха за незначителни неща, докато Дейзи реши, че е време тактично да си тръгне.
— Е, беше ми приятно, че отново се видяхме — каза тя. Този път не го целуна, а само стисна ръката му.
— Аз също. За къде ще пътуваш?
За миг го изгледа с недоумение, но си спомни какво извинение бе измислила.
— А, за Ню Йорк. Ще обиколя магазините.
— Приятно прекарване. Скоро трябва да дойдеш да се запознаеш с Уина. Може би ще се наложи да ни гостуваш у дома, защото пътуването дотук не й е особено приятно.
— Защо? Повече й харесва в провинцията? — попита тя.
— Определено — отвърна Едуард. — Както и на мен.
Дейзи се гордееше със себе си. Успя да повика такси и да измине пътя до апартамента си в Северен Лондон, без да избухне в плач.
Едуард имаше щастлив брак и никога, никога нямаше да бъдат заедно.
Но не можеше да приеме това. За нищо на света. Нали той бе казал, че е искал да й направи предложение? Едуард бе единственият в Оксфорд, който я бе обичал заради самата нея и я бе карал да се чувства не като дебелата Дейзи, а като пълноценна личност. Едуард й бе опора, когато Брад се бе оженил, Едуард й бе помогнал, когато бе загубила апартамента си. Едуард бе нейният закрилник, нейният идеал, нейната съдба…
Всичко бе възможно. Трябваше да има начин нещата да се променят. Не биваше да остават така!
Не можеше да мисли нито за срещата с редакторката си утре, нито за родителите си, дори й се струваше непоносимо да бъде в една и съща държава с Едуард. Раната бе твърде прясна. Беше му казала, че заминава, нали? Ню Йорк? „Защо не, по дяволите? — помисли си Дейзи. — Работя и мога да си го позволя“.
Позвъни на туристическата си агенция. След десет минути имаше резервирано място за полет в първа класа до „Джей Еф Кей“ в осем часа следващата сутрин.
Четиридесет и втора глава
Самолетът се спускаше над Манхатън. Дейзи погледна през прозореца. Градът блестеше от топлото следобедно слънце. Бе седяла неподвижно шест часа, но полетът бе приятен и се чувстваше заредена с енергия. Радваше се, че ще прекара известно време далеч от Лондон.
— Мога ли да взема това, госпожо? — попита стюардът с чаровна американска усмивка.
Дейзи побутна високата си кристална чаша.
— Разбира се.
Не пиеше много по време на полет, но бе поискала две чаши шампанско малко преди кацането, за настроение.
— Среща със специален човек ли имате?
Дейзи се замисли.
— Може би — каза тя.
Странно бе да дойде тук без планове. Бе резервирала стая във „Виктрикс“, за който се твърдеше, че е най-великолепният хотел в един град, прочут с луксозните си хотели.