— Не познавам този човек — рязко каза тя и слезе от табуретката.
Момичето се поколеба и погледна Сорен, сякаш очакваше знак как да постъпи.
— Не се познаваме, все още — нехайно каза Сорен. — Но мога да ви уверя, че е на двадесет и три години, защото това е Дейзи Маркъм.
Дейзи застина с поглед, прикован в него.
— „Кин Роял“ — каза момичето — веднага, за сметка на заведението. Извинете за неудобството, госпожо — смутено се обърна към Сорен. — Господин Сорен, надявам се, че не съм обидила никого…
„Кой е този мъж, за бога?“, запита се Дейзи. Да не би ресторантът да бе негова собственост?
Казваше се Магнус Сорен. Правилно бе предположила, че е скандинавец. Бе роден в Швеция, но от десет години работеше в Ню Йорк и бе получил американско гражданство.
— Компанията ми работи в областта на медиите. Имаме широки интереси, свързани с книгоиздаване, кино, телевизия и няколко списания. Старая се да се съобразявам с новите тенденции. Миналия месец предизвикахте голяма сензация. Често чета подобни материали. Видях снимката и биографията ви и бях впечатлен — суховато завърши той.
— Не мога да повярвам, че сте запомнили лицето ми от една снимка — каза Дейзи. — Е… благодаря.
— Съгласието ви да пийнем заедно е достатъчен израз на благодарност.
— Не ме попитахте какво правя тук сама — изтъкна тя.
— Защото не е моя работа.
Дейзи повдигна чашата си към него.
— Много сте тактичен.
Той избухна в смях.
— А вие сте много забавна.
— Щях да ходя на театър — каза Дейзи — след вечерята, за която нямаше да остана, ако не ми бяха донесли „Кин Роял“.
— А аз тъкмо щях да се прибирам у дома след дълга и скучна делова среща. Какво щяхте да гледате?
— „Клетниците“.
— Но това е твърде класическо. Не сте от типа момичета, които обичат класика. Струва ми се, че повече би ви допаднало „Чикаго“. Може би ще ви убедя да промените плановете си и да отидем заедно.
— Разбрах, че е невъзможно да се намерят билети — каза Дейзи.
— Няма невъзможни неща, освен „Ред Сокс“ да спечелят световна титла — Сорен извади мобилния си телефон. — Извинете ме за момент — проведе кратък разговор с някого и отново се обърна към нея. — Готово, имаме места в ложата.
— Впечатлена съм — сподели тя.
— Добре — усмихна се той. — Именно това е целта.
— Как се казва компанията ви? — попита Дейзи.
— „Сорен Ентърпрайсиз“.
Излязоха от театъра в девет. Представлението истински й бе харесало, но бе изтощена и й се струваше, че ще заспи права.
Сорен бе направил някаква магия, за да уреди места в ложата. Бяха пропуснали вечерята, но покрай тях често минаваха сервитьори, които носеха табли с малки сандвичи от черен хляб с пушена сьомга, сребърни кани с охладено шампанско, миниатюрни пици и хайвер.
Дейзи с интерес следеше действието и Магнус не се опитваше да я заговори. Чувстваше се малко нервна, защото това бе истинска среща с мъж, влиятелен почти колкото Руди Джулиани, а още преди антракта бе започнала да клюма.
— Изглеждаш много уморена — отбеляза Сорен. — Да повикам ли шофьора си, за да те откара?
— Ще издържа до края — заяви Дейзи. — Сега е моментът да опиташ късмета си с мен, а? Нямам сили да се съпротивлявам.
Леко залитна, докато говореше.
— О, не! — намигна й той. — Не би било забавно. Искам жените да ми казват „да“, когато са с напълно ясно съзнание.
Все пак не би се изненадала, ако се бе опитал да пофлиртува с нея, когато се качиха в лимузината, лъскав черен звяр, който ги чакаше отпред след края на спектакъла. Но той просто нареди на шофьора да кара към „Виктрикс“.
— Когато поспиш, ще се почувстваш по-добре — подаде й визитна картичка със златист надпис и тя я пъхна в чантата си. — Обикновено не чакам момичето да ми се обади, но ако имаш настроение да хапнем заедно утре, позвъни ми. Зная един чудесен ресторант.
— Благодаря — сънено отвърна тя.
Лимузината спря пред хотела и Сорен помогна на Дейзи да слезе. Целуна ръката й.
— До утре — каза той.
— Много сте самоуверен, господин Сорен — отбеляза тя.
— Да — съгласи се Сорен и отново се качи в лимузината.
Дейзи се дотътри до асансьора, качи се в стаята си, със сетни сили се съблече, просна се върху покривката на леглото и моментално заспа.
На сутринта се събуди рано, когато през прозореца едва започваше да нахлува светлина. За миг не можа да си спомни къде се намира, но постепенно всичко изплува в съзнанието й. Питието… Магнус Сорен.
Бавно се усмихна. Господи, колко романтично. Магнус Сорен, а? Спомни си колко бе привлекателен и галантен. Но не можеше да бъде сигурна, че е такъв, защото вечерта разсъдъкът й бе замъглен от алкохола.