— Продължавай да спазваш сегашния си режим, защото какъвто и да е, очевидно резултатът е страхотен.
Дейзи се изчерви.
— Нали нямаше да ме сваляш?
— Разбира се, че ще те свалям — дяволито й се усмихна. — Дадох ти възможност да възстановиш силите си. Вече мога да открия сезона.
— Е — засмя се Дейзи, — благодаря, че ме предупреди.
— Ще поръчам хрупкав пържен бекон с домати, препечена филийка, пресен портокалов сок и кафе с канела — изрецитира той на сервитьора.
Това събуди апетита й.
— Същото.
— Мой тип момиче — когато сервитьорът донесе кана прясно изцеден сок, Сорен напълни чашите и вдигна своята за тост. — Мой тип момиче. Кажи ми нещо за себе си, което не бих могъл да узная, като чета цифрите за продадените копия от книгата ти. Имаш ли братя и сестри?
— Не, единствено дете съм. Всъщност съм осиновена — каза Дейзи.
След миг се запита защо бе споделила това. Беше нещо лично, за което никога досега не бе говорила.
— Интересно — той се вгледа в лицето й. — Никой не би могъл да го скрие от теб, разбира се. Имаш невероятни очи. Знаеш ли нещо за биологичните си родители?
— Не, защо? — попита Дейзи. — Никога не са търсили връзка с мен.
— Обяснимо — каза Магнус и учтиво премълча нещо, което се канеше да добави.
— Нямам нищо против да говорим за това — Дейзи бе забелязала, че се опитва да бъде тактичен. — Темата не ми е неприятна. Какво искаше да кажеш?
— Баща ми е бил осиновен. Дълго време не можеше да се примири.
— Аз никога не съм се замисляла — сподели Дейзи.
— Накрая откри, че баба ми и дядо ми са успели да го измъкнат от еврейско гето. И двамата са загинали по време на Холокоста. Донякъде се успокои, когато разбра, че истинските му родители са го обичали.
Дейзи бе впечатлена.
— Удивителна история.
Сорен поклати глава.
— Не исках да преминаваме към сериозни теми, поне до довечера — каза той.
— Значи ме каниш на вечеря? — попита Дейзи.
— Разбира се. Едва ли имаш други планове, но дори и да имаш, ще ги отмениш.
Поклати глава.
— Ти си много самонадеян мъж — отбеляза тя.
— Може би — усмихна се Магнус Сорен. — Разчитам повече на себе си, отколкото на съдбата.
Четиридесет и трета глава
Дейзи прекара вълнуващ уикенд с Магнус Сорен. Той бе въплъщение на американската мечта и на представата й за жител на Ню Йорк — властен, предизвикателен и безсрамно ексцентричен.
Думата „скромност“ явно липсваше в речника му. Возеше я в различни лимузини, а в неделя дори летяха с хеликоптер до имението му в Дъчес Каунти за обяд, на който готвачката му поднесе ястия, достойни да съперничат на специалитетите в най-скъпия нюйоркски ресторант. Искаше да й подари огърлица от огромни перли и настоя да поеме всичките й разходи, включително и сметката в луксозния хотел.
— Прекаляваш. Наистина прекаляваш — възрази Дейзи. — Престани, Магнус. Опитваш се да завъртиш главата ми.
— Грешиш, всичко това е крайно недостатъчно. Не ми даваш възможност да те поглезя, както бих искал.
— Не желая никой да ме глези — заяви тя.
— Това е недостатък, който трябва да преодолееш.
Седяха на балкона на къщата му в Дъчес и пиеха ментов ликьор. Здрачаваше се и Дейзи щеше да пренощува в имението, преди да отпътува на сутринта. Магнус й бе преотстъпил своята стая. Домът му й харесваше, беше старо здание, според американските представи, построено през осемнадесети век, а по-късно оборудвано със съвременни удобства. Магнус бе напълнил къщата с антики, много от които шведски, и това й придаваше провинциална атмосфера. Имаше конюшня, обширни ливади с люцерна и две кучета, остроумно наречени Кафявко и Жълтурчо. Кафявко бе отчасти териер, а Жълтурчо — отчасти лабрадор, бяха много игриви. Дотичаха до терасата и едва не събориха старинната масичка, върху която бяха чашите им.
— Ако дойде крадец, ще го ближат до задушаване — каза Магнус и почеса Кафявко зад ушите.
— Опитвали ли са се да те ограбят?
— Тук никой не краде. Хората държат дори колите си отключени.
Дейзи въздъхна.
— Имението ти е великолепно. Струва си човек да живее на пет часа път от града.
— С хеликоптер се стига само за двадесет минути — изтъкна Магнус.
Дейзи отпи глътка ликьор. Питието бе чудесно.
— Магнус, ти си невероятно богат и имаш какви ли не играчки.
— Да — усмихна се той. — Не е ли страхотно? Човек трябва само да купува и препродава компании, за да притежава всичко това — махна с ръка. — Естествено, би било хубаво да има с кого да го сподели.
— Дочух, че всеки уикенд си намираш компания.
— Не очакваш да живея като отегчен самотник, нали?