Седна пред компютъра си, включи го и започна да пише. Думите се занизаха като безкраен поток, както винаги когато бе истински вдъхновена. За известно време можеше да забрави и за Едуард, и за Магнус и да се потопи в света на новата си книга, където всичко се подреждаше така, както го бе замислила. Но дълбоко в съзнанието й се въртеше мисълта, че е време да се завърне в Англия, в реалността, и да започне да размишлява сериозно за Едуард Пауърс и как да го накара да прозре, че е взел погрешно решение…
Четиридесет и четвърта глава
— Донеси ми досието на Роуз Фиорело — каза Джейкъб.
— Досието й?
Ела стоеше на прага и нервно пристъпваше от крак на крак. Джейкъб бе връхлетял в офиса, бе преметнал палтото си върху един стол и веднага бе започнал да крещи нареждания. Никога не го бе виждала такъв. Гневен. Искаше й се да побегне.
— Да. Всички сведения, с които разполагаме. Направи проучване за нея. Поговори със секретарката на Дик Уайт. Искам подробности.
— Нещо нередно ли има, сър?
— Не знам — мрачно отвърна Джейкъб. — Но ще разбера.
Зимният вятър брулеше сградите в Куийнс. Краткото затопляне бе отминало и отново се бе възцарил обичайният за Ню Йорк безмилостен студ. Роуз стоеше с вкочанени ходила строителния обект. Нищо не можеше да я предпази от мраз в лютото време, нито скъпата кашмирена пелерина, нито пухкавата лента за уши или красивите кожени ръкавици. Не чувстваше пръстите на краката си.
Не помнеше друг толкова щастлив миг в живота си.
— Няма време за губене.
Бе избрала строителната фирма с конкурс и старателно проучване. Шефът се казваше Пол Игорски.
— Искам работата да бъде свършена за четири месеца.
— Това е почти невъзможно.
— Няма невъзможни неща, господин Игорски. Основна част от сградата ще остане непокътната. Трябва само да вдигнете ограда и портал и да направите козметичен ремонт. Фирмата ви има добра репутация.
Около петдесетгодишният Игорски погледна младата жена с недоверие. Нима бе възможно тази хлапачка да знае с какво се е захванала?
— Това е, защото строим качествено, госпожице Фиорело. Ако искате сградата да добие наистина приличен вид, ще отнеме време.
— Да. Четири месеца. Ще има премия за вас, ако приключите по-рано.
Той въздъхна. „Бог да ме пази от невежи!“
— Всички ни предлагат премии при по-ранно приключване. Това е стандартна практика. Но четири месеца…
— Не говоря за цялата бригада, а лично за вас — каза Роуз. — Погледнете през прозореца.
Той извърна глава натам и видя лъскаво червено ферари на паркинга. Завъртя очи.
— Ще видя какво мога да направя.
— Така си и помислих — отбеляза Роуз.
Камионите с инструменти вече бяха пристигнали и районът бе пълен с отпадъци от изпокъсани килими и счупени мебели. Непрекъснато влизаха и излизаха работници, като мравки в мравуняк. Електротехници, бояджии и дърводелци. Бе толкова въодушевена, че едва се сдържа да не грабне телена четка и да се включи в остъргването на чернилката, напластена върху ценния паркет.
Но имаше по-сериозни задачи. Качи се в колата си и тръгна за Манхатън. Можеше да остане тук цял ден, но ако човек заспеше на лаврите си, те биха могли да се превърнат в погребални венци.
— Заповядайте, господин Ротщайн — каза Ела. Наведе се над бюрото му, както винаги с разкопчани горни копчета на блузата. Сега бе големият й шанс.
Но за нейно огромно разочарование Джейк отново не я забеляза.
— Ето проектите, по които е работила Роуз. А това е цялото й досие.
Джейк прерови купчината.
— Какво има тук?
— А, някой друг с фамилия Фиорело. Просто въведох името във фирмената мрежа, за по-сигурно. Появи се всичко, което го съдържа. Предполагам, че има още някой…
— Благодаря. Свободна си — каза Джейк.
Дълго се взира в кратката бележка пред себе си и по гърба му пробягна хладна тръпка, която нямаше нищо общо със снежинките навън.
Посегна към телефона и набра личния номер на баща си.
— Здравей, татко, аз съм. Мисля, че имаме проблем.
— Разбира се, че я помня.
Уилям Ротщайн седеше в офиса на брат си и тлъстото му тяло почти изпълваше креслото, на което се бе настанил. Фред Ротщайн изглеждаше леко раздразнен. Племенникът на Уилям — Джейкъб, имаше мрачно изражение.
Много шум за нищо. Джейкъб бе млад и отдаваше твърде голямо значение на всичко. Уилям знаеше, че племенникът му го ненавижда, но това не го безпокоеше. Той бе просто разглезен хлапак, който се смяташе за нещо повече от хората, които му осигуряваха охолен живот.