— Трябваше да я видиш, Фред. Страхотен задник.
— В този град е пълно с такива.
— Зная, но тази… — Уилям навлажни месестите си устни с език — … съвсем млада, на около шестнадесет. Изглеждаше като модел, но с готини гърди. Беше готова на всичко, за да спаси мизерната дупка на баща си. Вбеси ме, защото се опита да ме изнудва.
— Трябваше да я напляскаш. Или да предприемем по-крайна мярка.
Джейкъб се бореше със себе си. Искаше да каже на баща си да престане да говори така за Роуз. Но все пак тя бе враг.
— Трябваше — Уилям сви рамене. — Добре, но щеше да ни създаде проблеми. Заплаши, че ще се обърне към пресата. Щеше да стане скандал заради някакво маце.
— Тогава какво направи? — попита Джейкъб.
— Какво мислиш? Накарах я да си тръгне с подвита опашка. Изгонихме баща й без обезщетение — Уилям всмука от пурата си и изпусна дим на кръгове. — Трябваше да се примири. Проклети наематели! Въобразяват си, че могат да попречат на проекти за милиони долари. Да оставим жалките им магазинчета за цветя и кафе на партерите и да ремонтираме останалата част от сградите — Фред кимна на брат си. — И аз бих постъпил така.
— Мисля, че оттогава е таила в себе си жажда за мъст. Затова се държеше толкова студено с мен в университета, а после се промъкна тук като стажантка. Предполагам, че се е опитала да копира информация.
Лицето на Фред Ротщайн издаде тревога, но само за миг.
— Вероятно. Но какво от това, синко? Какво може да ни стори една хлапачка на двадесет и няколко години? Все пак следващия път, когато искаш да свалиш някоя мацка, не я води в компанията. Ясно ли е?
— Да, сър.
Фред изпита задоволство, когато видя сина си виновно да навежда глава. Господин Всезнайко-младши бе хванат в крачка.
— Тя не представлява заплаха за нас, Джейк. Жените не могат да ни създадат други неприятности, освен дело за бащинство. Баща й е неудачник — сви рамене. — Негов проблем.
Джейкъб се изправи.
— Ще проверя до какво се е докопала.
— Не се тревожи прекалено много — каза Фред Ротщайн. — Стегни се.
Джейкъб не бе убеден, че няма за какво да се безпокои. Върна се в офиса си и позвъни на Ела.
— Да, сър.
— Поискай от някого справка за собствениците на имоти. Всичко, до което се добереш. Искам да разбера какво притежава Роуз Фиорело и къде. Някой да ми съобщи това най-късно след половин час.
— Да, сър.
Джейкъб внимателно изслуша отговора. Това, което чу, никак не му хареса.
„Как съм могъл да проявя такава глупост?“
Личната му лимузина го откара до „Рего Парк“. За няколко минути шофьорът откри хотела на картата. Обикновено Ротщайн не ходеше на подобни места.
Джейк слезе и огледа занемарената сграда. Цяла армия работници сновяха насам-натам, копаеха, измерваха или бутаха колички. Бяха повече, отколкото на строителните обекти на Ротщайн. Бе впечатлен от оживлението, което цареше тук. Никой не седеше и не дъвчеше дъвка, ядеше сандвич или пиеше от термос. Момчетата наистина вършеха работата си.
За няколко минути успя да открие майстора.
— За Роуз Фиорело ли работите?
— Кой се интересува? — попита той.
— Казвам се Джейкъб Ротщайн. Неин приятел.
— Тогава можете да й се обадите, нали? Имате ли пропуск? Това е частна собственост.
Джейк се усмихна.
— Няма проблем. Тръгвам си.
Върна се обратно в затопления си „Линкълн Таун Кар“ и отвори папката със сведенията за Роуз. Живееше в Трибека. Даде адреса на шофьора.
Роуз седеше на масата в кухнята с голям жълт бележник и химикалка. Имаше империи, чието начало бе поставено дори с по-малко. Десет варианта на обявата бяха дебело зачеркнати с черно мастило. Бе твърдо решена да съчини най-добрия.
Някой позвъни.
— Да?
— Джейкъб Ротщайн е.
В първия миг Роуз се запита какво да прави. Отвори му входната врата, изтича да отключи сейфа и пъхна листовете при копията от документите на Ротщайн. Там бяха на сигурно място. Взе мобилния си телефон в случай, че той се опита да стори нещо безразсъдно. Знаеше, че Джейкъб не е способен на насилие. И все пак подскочи при почукването на вратата.
— Влез…
Изглеждаше неотразим с тъмния си костюм, но леденият израз на очите му и заплашително смръщените вежди издаваха, че вече е разбрал.
— „Рего Парк“, а?
— Ходил си на обекта?
Роуз се постара да не изглежда изненадана.
— Защо не? Тършувала си в архива ни. Онова с бикините е било евтин женски номер, за да отвлечеш вниманието ми.
— Не воювам срещу теб — каза Роуз след миг.
Джейкъб се засмя.
— Нима? Ще ти кажа нещо, Фиорело. Дойдох да те предупредя, че аз съм един от собствениците на „Ротщайн“. Ако се опиташ да навредиш на компанията, ще си имаш работа с мен.