— Имам сметки за уреждане с баща ти…
— Баща ми? Чичо ми Уилям! О, не гледай толкова учудено. Мислиш, че си единствената, която може да се рови тук-там? Знам за баща ти, магазинчето му и хитростта, до която си прибягнала като ученичка. От години храниш наивни надежди за отмъщение. Предупреждавам те да се откажеш, Роуз. Отнасяхме се добре с теб.
— А с баща ми? Принудихте го да се откаже от напълно законния си лизинг.
— Били са му предложени пари. Щедро обезщетение.
— С петдесет хиляди не може да се започне нова кариера.
— Той е решил да се прави на горд и да не приеме парите, а твоето изнудване е влошило положението му. Би трябвало да виниш себе си, а не нас.
— Баща ми — заговори Роуз със смразяващ тон — имаше законен договор. Не искаше пари. Искаше да запази лизинга си. Семейството ти нямаше право да постъпва така. Що се отнася до доброто ви отношение към мен, всички в компанията са мръсници. Съветвам те да стоиш настрана от това.
— Няма да позволя на когото и да било да застрашава наследството ми. Ако воюваш срещу „Ротщайн Риълти“, воюваш срещу мен.
— Така да бъде.
Джейкъб леко се поклони.
— Лека нощ, Роуз. Скоро ще се срещнем отново — след тези думи излезе.
„Разбира се“, помисли си тя.
Мисълта, че все още е рано да се бори с „Ротщайн Риълти“, не й даваше покой. Бяха твърде големи, за да ги атакува сега.
Първо трябваше да се утвърди. Но Роуз нямаше да губи време. Най-сетне състави приемлив текст на обявата, която щеше да бъде отпечатана на следващия ден.
„Станете собственик на част от американската мечта. Гарсониери в район близо до центъра на града. Охрана, портиер и съвсем нови кухни. Просторни спални, мраморно фоайе. Побързайте, броят е ограничен“.
Роуз приложи служебния телефон на Джордж Бенъм и подаде обявата в „Таймс“, „Нюз“, „Поуст“ и „Вилидж Войс“.
Не се наложи да чака дълго.
— Госпожице Фиорело — заговори пискливият глас на Джордж Бенъм, — трябва да инсталирате нова линия. Тази цял ден е заета от кандидат-наематели за „Рего Парк“… Не мога да свърша нищо друго.
— Нали сега нямаш друга работа, Джордж?
Роуз изчака, докато отговорът достигна до нея, прекъснат от пращене.
— Мисля, че не, госпожице Фиорело.
— Казвай на кандидатите, че след две седмици ще има един готов апартамент за оглед. Проверявай финансовото им състояние. Искам само предварително одобрени купувачи.
— Да, госпожице Фиорело.
— И вече няма да се нарича „Рего Парк“ — импулсивно каза Роуз. — Ще променя името… Ще се казва „Цветето на Куийнс“.
— „Цветето на Куийнс“. Добре, госпожице.
Роуз бързо го написа на лист за себе си. Следващата сутрин се обади на архитекта. Бе добавен нов детайл в облика на сградата — роза, изсечена от червен мрамор, над входа.
Нейният подпис.
Джейкъб Ротщайн не дръзна да й се обади повече. „Слава богу!“ Започна да изпитва облекчение.
Отиде на гости у родителите си в уютната къща, която им бе купила. Даниела бе състарена, прегърбена и с посивели коси. Баща й с мъка се придвижваше из къщата.
— Подаграта отново ме мъчи — Пол целуна дъщеря си. — Радвам се да те видя, скъпа.
Роуз бе поразена. Не ги посещаваше често. Реши да наеме домашна помощница и болногледачка за баща си.
— Е, как си? Намери ли си симпатичен приятел? — Даниела Фиорело й сипа допълнително. Детето й бе кожа и кости, въпреки че изглеждаше добре.
— Не, но се сдобих с хотел.
Искреното вълнение на Роуз трогна сърцето на Пол. Неговото малко момиче винаги преливаше от енергия и желание за живот.
— Намерила си работа в хотелиерския бизнес?
Опита се да прикрие разочарованието си. Бе очаквал по-добро бъдеще за дъщеря си, след като бе получила университетско образование.
— Не, татко. Купих хотел. Аз съм собственикът.
— Хотел?! Не разбирам.
— Мамо, продадох другите неща, които притежавах, и вложих парите в този хотел.
— „Рего Парк“ е лош район — тихо промълви Даниела.
— Следващия месец ще ви заведа да разгледате апартаментите. Вече се обаждат кандидат-купувачи за тях. Ще ви харесат.
Роуз изпълни обещанието си. Веднага щом апартаментите бяха готови, изпрати лимузина да докара родителите й до строителния обект.
— Вижте. Това е кабината на портиера. Всеки ще трябва да съобщи името си, за да го пуснат. Ще има денонощна охрана и триметрова ограда. Пълна сигурност. Харесва ли ти розата, татко? Ще нарека сградата „Цветето на Куийнс“. Нашето име. Твоето име — бе опиянена от щастие. Даниела не се осмели да попита дъщеря си дали е намерила с кого да сподели всичко това. — Елате, елате…