— Добро утро, госпожице Фиорело — каза майсторът.
Пол примигна. Не можеше да повярва на очите си. Тук се отнасяха към дъщеря му със страхопочитание, а тя все още бе почти дете.
— Здравей — каза Роуз, без да обърне внимание. — Виждате ли? Всички гарсониери ще бъдат такива… с нови плочки, нови печки и хладилници, предпоследен модел. Ще има мокет, а поддръжката ще бъде евтина…
— Сигурно ипотеката за такава сграда е доста голяма.
— Така е — призна Роуз и се засмя на изражението на баща си. — О, не се тревожи, татко. Вече съм я изплатила наполовина, а ремонтът ще трае няколко месеца. Със сигурност ще успея да продам всички апартаменти още преди работниците да свършат.
Явно й повярва.
— Толкова се гордея с теб, скъпа.
— Направих го за теб — каза тя.
Баща и я целуна и прегърна и Роуз бе истински щастлива, както не се бе чувствала от години.
Покани родителите си на вечеря в ресторант „Бърнис“, любимото заведение на баща й преди време. Би искала да ги заведе в „Лютис“ или „Ривър Кафе“, но знаеше, че разкошната обстановка няма да им допадне. Представата на Пол Фиорело за лукс бе голяма, добре опечена пържола. Надпреварваха се да изразяват възхищение от това, което бе постигнала, и тя им позволи да говорят колкото искат. Когато таксито ги откара у дома, бе убедена, че си е струвало.
Събуди се в три през нощта.
Майка й плачеше така неудържимо, че Роуз не можа да различи думите, които изричаше, но не бе необходимо. Просто знаеше какво се е случило и то разби света й на парчета.
Баща й бе починал от сърдечен удар.
За първи път от години Роуз напълно забрави за работата си. Премести се при майка си за цял месец, за да й помогне да преодолее първоначалния шок от загубата.
— Той имаше чудесен живот, мамо.
Роуз каза това машинално. Надяваше се подобни думи да донесат известна утеха на майка й, макар и да знаеше, че едва ли има нещо, което би могло да я утеши.
— Да, разбира се. Толкова се гордееше с теб. Беше готов да те пази като зеницата на окото си. Отегчаваше всички с хвалбите си за теб.
— Дано тази къща му е харесвала.
— Обожаваше я — с мъка промълви Даниела.
— Какво има, мамо?
Роуз се втурна към майка си, но тя махна с ръка.
— О, нищо, за бога! Просто…
— Продължавай.
— Беше много привързан към онова магазинче. Съжалявам, че го загуби.
Роуз сви ръцете си в юмруци, но ги скри от майка си. Повика сестрата на Даниела от Флорида да поживее при нея. Щом уреди това, веднага се върна в офиса на Джордж Бенъм. Посрещна я, разтапяйки се от любезност. „Подмазвач“, помисли си Роуз.
— Всички жилища в „Цветето на Куийнс“ са продадени. Имахме списък от чакащи. Може би трябваше да вдигна цената…
— Не — каза Роуз. — Беше реалната им стойност.
— Спечелихте много пари. Два милиона! Не мога да повярвам.
— Два милиона са нищо. Искам да купя небостъргач — Бенъм се засмя. Роуз го погледна със смразяваща ярост. — Ако още веднъж ми се присмееш, Джордж, ще те уволня.
— Съ… съжалявам, госпожице Фиорело. Просто имотният пазар бележи спад, трудно се намират наематели… банките отказват заеми…
— Зная — отвърна Роуз. Сети се за „Ротщайн Риълти“ и техните наематели. — Моментът е идеален за инвестиране, Джордж. Нима мислиш, че трябва да купувам, когато пазарът процъфтява, и да продавам, когато е в застой?
— Не, но…
— Никакво „но“! Намери сграда с мотивиран собственик.
— Ще видя какво мога да направя — каза Бенъм с нетърпение.
След седмица й предложи няколко имота.
— Цената на този е твърде завишена… Тук има нарушения на закона, не искам да вляза в затвора за десет години… Този е твърде малък.
Бенъм наведе глава, изплашен, че е разочаровал шефката.
— Какъв е този? Харесва ми.
Роуз издърпа снимка на доста занемарен тухлен небостъргач, шестдесететажен, с изглед към реката.
— Намира се отвъд Манхатън, в Алфабет Сити.
— Има ли удобен транспорт?
Бенъм кимна.
— Съвсем наблизо има метростанция.
— Чий е?
— Проблемът е, че е фирмен имот, не е добре поддържан, а и банките ще бъдат скептично настроени, защото районът не е от най-престижните. Трудно ще получите заем.
— Трудностите не са от значение — каза Роуз. — Щом не е невъзможно, всичко е наред. Уреди ми среща със собственика.
Очите й сияеха. Бенъм се залови за работа. Не знаеше какво е намислила, но нямаше да си прави труда да разбере.
Роуз не виждаше занемарения небостъргач, а първия гвоздей в ковчега на „Ротщайн Риълти“. Крайно време бе да изпрати послание на онези момчета.