Бе готова преди останалите от екипа. Така по-лесно успяваше да владее положението. Обади се на Дани по мобилния си телефон, докато тичаше надолу по стълбите. Често това се оказваше по-бързо, отколкото да чака асансьор.
Щом стигна до рецепцията, Попи остави ключа си и хвърли поглед към номер 201 на етажерката. Неговият ключ бе там.
— Виждам, че Хенри Леклерк си е тръгнал — каза тя с разтуптяно сърце.
— Да, госпожице — администраторът хвърли поглед към екрана на компютъра си. — Конгресменът напусна хотела в седем и десет.
Попи кимна.
— Остави ли съобщение за мен?
— Не, госпожице — отвърна той с приветлива усмивка.
Хенри Леклерк седеше в лимузината си и се опитваше да престане да мисли за случилото се. Всъщност какво бе очаквал? Тя бе просто вятърничава хлапачка. Все пак…
Леклерк бе гледал концерта на Травис Джаксън на „Дикси Арина“ от частната кабина, която обикновено резервираше за спортни мачове. Бе принуден да слуша музиката, защото нито стъклото, нито тапите за уши можеха да я заглушат напълно. Младият певец имаше приятен глас, въпреки че той не си падаше по стила „ню кънтри“. Бе впечатлен, но не като почитател, а като бизнесмен.
Леклерк забеляза сексапила, който излъчваше Джаксън, когато се приближаваше към момичетата от първия ред. Имаше чар, подобен на неговия, но не толкова изтънчен. Усмихна се, когато настървените тийнейджърки едва не разкъсаха ризата на певеца. След това се намръщи при мисълта за Попи Алън. Дали нямаха интимна връзка? Млади хора заедно на път? Леклерк си представи мускулестия мургав красавец, с петнадесет години по-млад от него близо до Попи и стисна зъби.
Бе озадачен от гордостта, която изпитваше. Едно от предимствата на властта бе достъпът до информация, понякога в изобилие. Знаеше какво е постигнала тази млада жена за дванадесет месеца. Би трябвало да бъде изненадан, но осъзна, че всъщност го е очаквал.
На всяка цена трябваше отново да се види с нея.
Едно телефонно обаждане бе достатъчно, за да узнае името на хотела и имената, под които бе регистриран екипът на турнето на Травис Джаксън. Бе наел стая, изпратил рози и бе изчакал.
Явно тя не проявяваше интерес.
Дори сутринта бе попитал дали съобщението му е предадено. Никакъв отговор.
Вероятно наистина с Травис Джаксън бяха любовници. „Момичето определено не е от срамежливите“, помисли си Леклерк и изпита ярост. Колко ли други връзки бе имала оттогава? Трябваше да я забрави. Проблемът бе, че не можеше.
Натисна бутон за бързо избиране на мобилния си телефон.
— Офисът на конгресмена Леклерк.
— Кейти?
— Да, сър — любезно каза секретарката му. Бе двадесет и две годишна, едрогърда и влюбена в него.
— Провери къде е следващият концерт на Травис Джаксън и ми уреди бек стейдж пропуск — нареди Леклерк. — Направи го така, че певецът да не узнае.
Молбата му озадачи момичето и последва кратко мълчание.
— А, сър…
— Действай! — настоя той.
Желаеше я и щеше да бъде с нея. „Толкова е просто“, помисли си Леклерк.
Четиридесет и седма глава
— О, господин Джаксън! — задъхано каза блондинката. — Беше невероятно шоу.
Попи гледаше отегчено от ъгъла на стаята. Травис се забавляваше, както обикновено. Тази вечер звездата щеше да разтърси град Далас до основи. Бе последната вечер от турнето. Нямаше съмнение.
Край на пътуването за певеца и групата му „Блуджийнс Блуграс“, но не и за нея. Щеше да си почине само един уикенд, преди да замине за Швеция с дългокосите си банди.
При тази мисъл й се зави свят. Имаше нужда от помощ.
— Ще ми дадете ли автограф? — глезено попита блондинката.
— Разбира се, красавице — усмихна се Травис. — Къде?
— Тук — отвърна мацето, разтвори предниците на якето си и показа напомпани гърди, стегнати в черен дантелен сутиен.
— Ммм — каза Травис и извади вълшебния си маркер, докато другите момичета с вид на мажоретки бързаха да разкопчаят блузите си.
Попи извърна глава. Тази вечер трябваше да се обади на Ар Си Ей. Искаха да поговорят за „Савана“. Бяха бесни, че тя поема групата. Един добър мениджър можеше да ги направи преуспяващи звезди, но това означаваше, че вече никой няма да може да се възползва от тяхната неопитност.
— Добър вечер, госпожице Алън — каза нечий глас.
Попи изскочи от кожата си. Би го познала навсякъде.
— Няма ли поне да ме поздравите?
Тя вдигна поглед и изпита гняв към себе си, защото се изчерви. Сърцето й запрепуска и по дланите й изби пот. Беше той. Хенри Леклерк.