Тя й се усмихна приятелски, а Едуард енергично я подкани с жест да се приближи, явно истински доволен да я види.
— Здравей, Едуард — Дейзи влезе в преддверието, в което имаше няколко чифта гумени ботуши и градинарски инструменти. — А това е Уина! Най-сетне — другата жена я целуна по бузата и Дейзи със завист забеляза, че ухае на бебешка пудра. „Разбира се, нищо плебейско като парфюм за мис Съвършенство“, помисли си тя. — Поздравления, Уина! Съжалявам, че пропуснах сватбата.
— Аз също. Заповядай — покани я домакинята с впечатляваща любезност, навярно усвоена в швейцарски лицей.
Дейзи се почувства като недодялано момиче от средната класа.
— С удоволствие.
— После ще те разведа из къщата — Уина я поведе по коридора с дъбов паркет към кухнята. Държеше се уверено, властно. — Зная, че никога не си идвала тук, Едуард ми каза. Прекрасен дом.
Наистина ли й бе казал?
— Виждам, че е такъв — съгласи се Дейзи. Крадешком погледна към Едуард, усмихна му се и когато той й намигна, сърцето й подскочи.
Обстановката в кухнята й напомни за тази в дома на Фенела. Разбира се, имаше същата стара печка, а Уина очевидно си падаше по сухите цветя, защото висяха множество малки, изящно оформени букети. Дейзи не зададе въпрос за тях. Не се интересуваше дали съпругата на Едуард има някакво хоби или дарба.
— Ти ли готвиш? Страхотна кухня.
— О, не! — отвърна Уина. — Госпожа Олсъп идва всяка сутрин да ни сготви. Не бих могла да живея без нея.
— Разбира се, Едуард ми каза, че имате готвачка. Както и приятелят ми — многозначително добави Дейзи.
— Имаш приятел? — Едуард грабна чайника от ръцете на Уина. — Не трябва да вдигаш тежки неща, скъпа.
— За бога, Едуард, все още дори не ми личи!
— Дейзи, голяма хитруша си. Не си споменавала, че се срещаш с някого. Кой е късметлията?
— Магнус Сорен. От Ню Йорк.
— Онзи Магнус Сорен ли? — попита Едуард.
— Да — невинно отговори Дейзи. — Познаваш ли го?
— Мисля, че да — нетърпеливо се намеси Уина. — Понякога се виждат на приеми, нали, скъпи? Често се появява сред висшето общество на Лондон. Мислех, че ходи с някаква руска манекенка.
— Явно е скъсал с нея — каза Едуард. — Браво, Дейзи. Добра партия е. И е щастливец — добави той с лек поклон.
Дейзи забеляза как нехайно погали ръката на съпругата си. Тази проява на нежност разби сърцето й.
— Миналата седмица се видяхме в Лондон. След десетина дни ще летим заедно за Ню Йорк. Казах му, че имам нужда от още малко време, за да завърша книгата си.
Погледна Едуард с крайчеца на окото си. Той се намръщи. Намръщи се!
„Чудесно — помисли си Дейзи. — Ревнува“. Трябваше само да подхрани това чувство.
Уина й показа къщата, която й напомни за уютния апартамент в Оксфорд. Мебели антики, изтъркани кресла, оригинални тапети „Уилям Морис“. Докато се разхождаха, Дейзи не се чувстваше неловко. Лесно бе от време на време да казва „колко красиво“ или някоя друга банална фраза.
— Всичко е старо, но ни харесва — каза Уина.
— Ммм, чудесно е — съгласи се Дейзи. Хвърли поглед към Едуард. — Магнус има сериозни намерения. Мисля, че иска да има дете от мен.
Едуард изглеждаше смаян.
— Какво? Откога излизаш с него? Направи ли ти предложение?
— Все още не, но не бъди толкова консервативен, Едуард — каза Дейзи. Колко още трябваше да стои тук? След обяда щеше да намери повод да си тръгне.
Но дотогава имаше много време. Умът й се луташе насам-натам като животно в клетка, търсейки начин да откъсне Едуард от богинята на домашния уют, която го бе обсебила.
„Мисли — повтаряше си тя. — Мисли!“
По време на обяда всички се държаха сковано, а после Уина прегърна Дейзи на раздяла.
— Ще те изпратя до вратата — каза Едуард и я хвана под ръка. Тя сви рамене и едва прикри задоволството си.
— Добре — отвърна Дейзи.
Когато стигнаха до колата й, той стисна ръката й и я погледна в очите.
— Слушай, онзи приятел Магнус Сорен… Не приемай връзката си с него твърде сериозно, Дейзи. Не мисля, че е подходящ за теб.
През тялото й премина радостна тръпка, но внимателно освободи ръката си и седна зад волана.
— Щом той не е подходящ, Едуард, тогава… кой? — шеговито попита Дейзи, преди да потегли.
Петдесета глава
Лятото отмина неусетно и настъпи есен. Дейзи разделяше времето си между работата, срещи с Магнус Сорен и приятелски посещения у Едуард. Не позволяваше на Магнус да харчи твърде много за нея и упорито отказваше да спи с него.
Едуард мислеше, че двамата са неразделни. Дейзи се стараеше да споменава за приятеля си колкото е възможно по-често. Най-сетне, един понеделник през септември, дойде дългоочакваното обаждане.