Трета глава
— Дейзи!
Дейзи престана да се взира през прозореца и подскочи. На закръглените й бузи бяха останали розови отпечатъци там, където бе притискала пръстите си. Природата на Съри бе толкова великолепна, навред хълмове, осеяни с гори и пасбища с безброй крави и охранени бели овце. Като в някой от любимите й романи на Джили Купър.
Сърцето й се сви.
— Да, госпожице Крауфорд.
— Ще имаме ли честта да споделите мнението си с нас? — госпожица Крауфорд я гледаше, сякаш бе някаква сламка, която току-що е отстранила от подметката на грубата си кафява обувка.
Дейзи чу сподавения смях на Виктория Кембъл.
— Хм, за това ли?
Дейзи отчаяно протакаше.
Госпожица Крауфорд повдигна сключените си вежди.
— Да, за „Разказът на търговеца“. Една от най-завладяващите смешни истории в цялата поредица, която според някои критици е протофеминистка, но не толкова ключова, колкото „Разказът на батската невеста“. Като че ли нямате нищо общо с Чосър, госпожице Маркъм.
Дейзи сведе поглед към страницата…
— Пишел е неграмотно като мен — опита се да се пошегува тя.
— Много смешно. Но при невероятно високия си успех можете да си позволите да не участвате в нашите уроци, а?
Саркастичната забележка накара Дейзи да се изчерви. Мразеше госпожица Крауфорд и Виктория, както и повечето скапанячки в това училище. Държаха се с нея така само защото трудно се справяше с уроците. Като че ли не знаеха, че просто е глупава.
В гърлото й напираха сълзи и Дейзи се опита да си представи как майка й отваря бележника й на последната страница, където има само тройки и четворки, и снизходително казва, че това не е толкова важно, защото Дейзи наистина влага голямо старание.
— Госпожице Маркъм. Записана сте в специализирана паралелка. Може би е трябвало да ви сложат в общообразователна.
— Не — промълви Дейзи.
Как се осмели да го каже? Изпитваше ужас от госпожица Крауфорд. Но вече бе изскочило от устата й.
— Защо не?
— Защото съм добра в писането и обичам книгите — запелтечи Дейзи.
— Добра в писането! — между стиснатите начервени устни на учителката се процеждаше презрение. — Не си новият Чосър. Задържане след часовете и наказателна точка за отбор „Саквил“.
Виктория бе капитан на „Саквил“. Престана да се хили и намръщено изгледа Дейзи.
— Бих могла да те накарам да прочетеш следващите десет реда, Дейзи, но защо да подлагам класа на това мъчение? — драматично въздъхна госпожица Крауфорд. — Госпожице Гарнет, бихте ли продължили?
— Да, госпожице Крауфорд.
Арабела Гарнет преметна буйните си кестеняви къдрици над изваяните си рамене и започна да чете, произнасяйки идеално всяка дума.
За щастие очите на Дейзи останаха сухи. Бе готова да заплаче, но бе свикнала със злобата на госпожица Крауфорд и Виктория и успя да сдържи сълзите си. Можеха да почакат, докато се качи в стаята си през междучасието.
Имаше две хубави неща, които биха могли да се кажат за „Сейнт Мерис“, Уитъмбъри. Намираше се в живописна местност в Съри и Дейзи обичаше да се разхожда извън територията на училището. Беше в четвърти курс и вече имаше това право. Бе доволна и че най-сетне я бяха настанили в самостоятелна стая, макар и тясна. В нея едва се побираха легло, мивка с огледало и корково табло за закачане на снимки. Не се бе чувствала толкова зле, докато делеше стая с Изабел Соумс, защото тя бе кротко момиче, а не нахалница като онези снобки от подготвителния клас в Оксбридж, които смятаха, че трябва да им се кланя, защото са умни. И все пак не бе особено приятно. Изабел бе хубавица, с червеникаворуси коси, светлозелени очи, стегнати гърди и чаровно луничаво лице.
А Дейзи не бе никак привлекателна. За нея бе изпитание да се преоблича пред Изабел. Увиваше кърпа около кръста си и нахлузваше кремавата ученическа риза възможно най-бързо, за да не се видят тлъстините на седалището и раменете й. Още по-тежко бе, когато съквартирантката й се опитваше да бъде мила.
— Имаш толкова симпатично лице, Дейзи — тонът й бе почти умоляващ. — Само да можеше да свалиш някой килограм.
— Зная — отговаряше Дейзи и веднага сменяше темата.
Като че ли не бе пробвала. Дейзи мечтаеше да бъде стройна и красива и да мята дълги коси като другите момичета в „Сейнт Мерис“. Но ходеше късо подстригана, защото с дълги коси лицето й изглеждаше още по-бузесто, а когато се опитваше да престане да яде, просто не можеше. Тайно пазеше диета. Виктория, Мерседес и Камила щяха да й се подиграват, ако разберяха. Дейзи се хранеше само с плодове, понякога по цяла седмица, но изгладняваше толкова, че й се плачеше, и накрая се наяждаше до пръсване с шоколадови бисквити. Седмица по-късно тежеше още повече, отколкото преди опита.