— Слушай, стара приятелко… — Дейзи засия от щастие, докато държеше слушалката. Безкрайно се радваше, когато той се обръщаше към нея така. Долови в гласа му нерешителност. — А… Хм. Трябва да се видим.
— О, вие с Уина имате път насам?
— Без Уина. Само аз — миг мълчание. — Дейзи, искам да поговорим насаме. Съгласна ли си?
Обзе я опиянение, но внимаваше да не го издаде.
— Разбира се, Едуард. Винаги мога да намеря време за стар приятел.
— Какво ще кажеш за другия вторник вечерта?
— Магнус ще бъде в града. Ще вечерям с него.
Тонът му стана по-мрачен.
— Кога заминава господин Сорен?
— В понеделник вечерта — отвърна Дейзи.
— Тогава във вторник за обяд. Можеш ли да дойдеш в къщата ми в Лондон? Там няма кой да ни безпокои.
— Добре — отвърна Дейзи с престорено нехайство. — Какво ще кажеш за един часа?
Трудно й бе да се съсредоточи. Оставаше седмица до пристигането на Магнус, но знаеше, че е по-добре да не се обажда на Едуард. Нека се поизмъчва. Трябваше да се преструва, че е безразлична.
Дейзи спортуваше, спеше достатъчно и една седмица не сложи друг грим, освен оцветен гланц за устни. Искаше кожата й да изглежда съвършено. Ако ползваше фон дьо тен, би могла да се появи грозна пъпка или нещо подобно. Стараеше се да мисли за други неща, доколкото е възможно. Работата й вървеше без проблеми. Книгата й добиваше завършен вид, като новоизваян съд върху грънчарско колело. Героите й започваха да я изненадват. Хрумваше им да вършат неща, които не бе предвидила в първоначалния си план. Историята ставаше все по-интересна.
Когато бе твърде развълнувана заради Едуард, се залавяше да отговаря на читателски писма. Момичетата и жените, които й пишеха, винаги я развеселяваха. Това, с което се занимаваше Дейзи, не бе космическа наука или търсене на лекарство за хепатит, но явно със скромния си талант успяваше да прави хората щастливи.
Все пак през повечето време не преставаше да мисли за Едуард. Полагаше неимоверни усилия да се съсредоточи върху други неща, но не се получаваше. Не се бе наложило да му казва каквото и да било. И сега не бе нужно. Щеше да го остави той да говори и да си върне първия мъж, който я бе обикнал заради самата нея, когато бе дебелата и непопулярна Дейзи Маркъм, момичето, на което всички се подиграваха в училище…
Дейзи тръсна глава. Нямаше смисъл да мисли за това. Първо трябваше да намери тактичен начин да се отърве от Маг Сорен. Беше страхотен кавалер, привлекателен, забавен и остроумен… Заслужаваше уважение.
Посрещна го на летището, когато самолетът „Конкорд“ пристигна на „Хийтроу“ в понеделник сутринта.
— Здравей.
Сорен я целуна по бузата. Бе облечен с черен костюм и носеше златен „Ролекс“, семпли копчета на маншетите и тъмносиньо кожено куфарче.
— Не очаквах да те видя тук.
— Реших, че заслужаваш приятелско посрещане — каза Дейзи.
Магнус махна на шофьора си, който ги придружи до чакащата кола, лъскав ролс-ройс.
— Този път не си с лимузина? — попита Дейзи, когато се настаниха на задната седалка и преградата се вдигна.
Магнус поклати глава.
— Когато си в Рим, прави като римляните, скъпа — зелените му очи любопитно я изгледаха. — На какво дължа тази чест? Да не би да е заради срещата?
— Каква среща?
Магнус въздъхна.
— На „Ретсън“. Явно не четеш „Файненшъл Таймс“.
— Рядко — отвърна Дейзи.
— Тази седмица имам поредица важни срещи. „Сорен Ентърпрайсиз“ крои планове за безмилостно превземане на „Ресън Грууп“. Ако успеем, ще бъде голяма крачка напред. Разбра се, бордът на директорите им упорито се съпротивлява.
— Защо?
— Защото не искат да бъдат уволнени — каза Магнус.
— Значи възнамеряваш да ги уволниш?
— Разбира се. Всички са над петдесетгодишни и следват остарялата философия на седемдесетте. Нужни са ни по-добри управители. Ще назнача такива.
Говореше със заразително въодушевление.
— Изглежда, се готвиш за битка.
— Така е — засмя се той. — Това ми харесва. В миналото са водили войни за територии, а сега се воюва за корпорации. Убеден съм, че тръпката е същата, но с много по-малко главоболия.
— Стига да не си на мястото на уволнените управители.
Сорен не се смути дори за миг.
— Всичките вече са натрупали състояния, които едва ли могат да изхарчат.
Ролс-ройсът плавно се понесе сред потока от коли.
— Значи не си дошъл специално, за да ме видиш? — нацупи се Дейзи.
Изглеждаше изненадан.
— Дейзи, никога не идвам само за да се срещна с теб. Съчетавам полезното с приятното. Нямам време за друго.