— Какво? — запримигва Едуард.
— За бога, Едуард! Защо ме повика тук, ако не за да ми се обясниш в любов? Всъщност винаги съм го знаела. Обичаше ме още когато бях дебела — неочаквано избухна в плач, когато изрече тези думи, но продължи, въпреки че по бузите й потекоха сълзи. — Дълго ме чака, а решението ти да се ожениш за Уина беше прибързано и сега се опитваш да поправиш грешката си. Зная, че е трудно — Едуард стоеше неподвижен и Дейзи докосна костеливата му ръка. — Сега е моментът, иначе ще останеш в капан завинаги.
Изведнъж той се отърси от вцепенението, отдръпна ръката си и изкрещя:
— Не е така, за бога! Как е възможно да си ме разбрала толкова погрешно?
Беше се изчервил до уши.
— Какво… какво искаш да кажеш? — запелтечи Дейзи.
— Обичам Уина. Нима си въобразяваш, че съм те поканил тук, за да… — изглеждаше бесен. — Как си могла да помислиш, че не държа на съпругата си и бих… бих… — Едуард рязко стана от стола си. Пое си дълбоко дъх и прие ужасяващо сериозно изражение. — Съжалявам, но се налага да те помоля да си тръгнеш.
Дейзи не помръдна. Не можа. Чувстваше се така замаяна, че щеше да припадне.
— Но, Едуард! Не ме ли обичаше в Оксфорд?
— Да, тогава — отсече той с леден тон. — Тогава. Но ти не отвърна на чувствата ми и продължих напред. Съветвам те да постъпиш по същия начин.
Дейзи стана. Сълзите от вълнение бяха преминали в сърцераздирателни ридания. Бе на ръба на истерия. Едуард смутено се озърташе. Дълбоко в себе си тя знаеше, че не е способен да я изхвърли на улицата разплакана и отчаяна.
— Успокой се — каза той. Изражението му издаде съчувствие. — Ще ти донеса кърпичка.
— Бла… благодаря — проплака тя.
Едуард й донесе няколко салфетки от кухнята.
— Заповядай. Слушай, Дейзи! — прокара пръсти през косите си. — Сигурно си привързана към мен, защото те харесвах, когато беше… по-пълна. Истината е, че и тогава заслужаваше да бъдеш харесвана, както и сега. Винаги си била жестока към себе си. Влюбваш се в неподходящи мъже или такива, които не можеш да имаш. Струва ми се, че… — продължи той, явно изпитал облекчение, защото плачът на Дейзи бе затихнал до сподавено хлипане — … ти си втълпяваш, че не заслужаваш да бъдеш обичана. На всяка цена помисли върху това. Помисли за себе си.
Изчака я до вратата и тя излезе в коридора.
— Но мога ли да ти се обаждам? Да разговаряме? — промълви Дейзи с умоляващ тон.
— Не — тихо отвърна Едуард. — Според мен би било най-добре да не се виждаме известно време.
Беше се изразил деликатно, но думите му я връхлетяха като товарен влак. Дейзи едва успя да кимне и да излезе на улицата, където безмилостно грееше слънце и всички видяха зачервените й очи.
Чу Едуард Пауърс да затваря вратата след нея.
Дейзи не помнеше как се е прибрала. Навярно бе плакала по целия път. Чувстваше се така, сякаш някой бе изтръгнал сърцето й, докато все още диша.
Неусетно се озова обратно в апартамента си. Беше ранен следобед и през прозорците нахлуваше светлина. Бе идвала чистачката и във всички стаи ухаеше на дезинфекциращ препарат и свежи цветя.
Дейзи влезе в банята и издуха носа си. Изглеждаше ужасно, с разрошени коси и зачервени очи, обляна в сълзи. Цялото й лице бе подпухнало и сбръчкано, въпреки здравия сън и козметичните процедури от месец насам.
Ето до какво можеше да доведе разбитото сърце.
Седна на леглото си и се загледа навън, докато слънцето залязваше над Северен Лондон и синята здрачевина я поуспокои. Сякаш се бе отделила от тялото си. Нямаше апетит и не проявяваше интерес към нищо. Но събра сили да отиде до банята и да вземе вана.
Топлата вода я ободри поне малко. Не можеше повече да се заблуждава, че Едуард Пауърс ще бъде неин. Отдавна го бе загубила.
През вратата на банята, която бе оставила отворена, се виждаше ваза с рози с цвят на захаросани бадеми, които бе купила, когато последните цветя, подарени от Магнус, бяха увехнали. Магнус. Никога вече нямаше да види и него.
Магнус я бе нарекъл фригидна и й бе казал, че твърде много усложнява нещата.
Фригидна? Просто не се интересуваше от секс, както вероятно доста хора.
После Едуард бе влязъл в ролята на психоаналитик.
Защо мъжете искаха да управляват живота й? Тя не искаше съвети. Искаше единствено любов.
Но я измъчваше подозрението, че може би Едуард е прав, поне донякъде.
Нямаше съмнение в това, че не престава да обърква нещата. В любовния си живот действаше непохватно, както Едуард на игрището за крикет.
Може би проблемът бе в самата Дейзи, в начина, по който гледаше на себе си. Застана пред огледалото и се опита да надникне отвъд бледото лице със зачервени очи. Да, знаеше, че е красива. Може би не блестеше с изключителни умствени способности, но какво от това? Бе постигнала чудеса — бе млада, преуспяла и се грижеше за родителите си…