За първи път в мислите й се прокрадна срам. Нямаше смисъл да се опитва да повдигне духа си, като си внушава колко е велика. Беше се опитала да отнеме един женен мъж от съпругата му. Едуард й бе казал, че има проблем със самочувствието, а Магнус Сорен й бе казал да порасне.
Дейзи се замисли върху това. Бе отблъснала Едуард, когато той имаше чувства към нея. Сега отблъсваше Магнус и за пореден път тичаше след мъж, когото не би могла да има.
За няколко мига й хрумна да се подложи на терапия, но бързо отхвърли идеята. „По дяволите! — каза си тя. — Аз съм англичанка. Не вярвам в теориите, че всички проблеми произтичат от нещо в детството…“
При тази фраза нишката на мисълта й спря. „В детството“. Мнозина твърдяха, че човек постъпва по определени начини заради нещо, което е изживял в детството си, нали?
Но нейното детство бе щастливо. Имаше прекрасни родители, които я обожаваха. Тогава защо бе започнала да се тъпче и бе станала срамежлива и непопулярна? Сякаш съзнателно се бе превърнала в грозна дебелана, за да се чувства отхвърлена от другите деца в училище.
Отговорът изникна в съзнанието й толкова изненадващо ясен, че коленете й се подкосиха и все още гола, изведнъж се отпусна на леглото си.
Бе отхвърлена далеч преди някой от тези хора да я отхвърли.
От родителите си. Първите си, биологичните си родители.
След безсънна нощ Дейзи се събуди и се облече. Първата й работа бе да се обади на родителите си. „Истинските“, напомни си тя.
Майка й вдигна при първото позвъняване.
— Здравей, мамо.
— Здравей, скъпа…
— Мамо, трябва да те попитам нещо — колебливо започна Дейзи. Дали майка й щеше да се почувства дълбоко наранена?
— Какво има, скъпа? Пострадала ли си? Или си болна?
— Не — явно гласът й бе издал, че нещо я измъчва. — Нищо, заради което да се тревожите. Но слушай, мамо. Любопитна съм за осиновяването. Моето осиновяване — в слушалката прозвуча шумна въздишка. — Няма нищо общо с теб и татко. Вие сте истинските ми родители. Единствените — Дейзи усети, че пелтечи. — Знаете, че ви обичам…
— Разбира се, че знаем, скъпа — увери я майка й с укорителна нотка за несдържания й изблик на емоции.
— Просто любопитство. Искам да узная нещо повече.
— Всъщност очаквахме някога да попиташ — каза майка й. — Иска ми се да можех да ти помогна повече, скъпа, но беше от осиновяванията, при които не се дава информация. Пълна тайна.
— Не разпитахте ли? — нетърпеливо попита Дейзи. — Медицински картон, нещо такова? Не настояхте ли?
Госпожа Маркъм се засмя.
— О, скъпа! Търсехме дете за осиновяване от години. Нямаш представа какво е. Когато ни казаха, че имат красиво момиченце за нас, веднага те взехме, без да задаваме въпроси. Ако беше болна, просто щяхме да се грижим за теб. Влюбихме се в теб в мига, когато те видяхме.
Очите на Дейзи се наляха със сълзи, но ги изтри.
— Скъпа мамо — каза тя.
— Скъпа моя.
— Помниш ли името на агенцията?
— Разбира се. Подробностите са в една папка горе. Почакай само минута, ангелче — майка й бързо се върна. — Казва се „Интерадопт“ и се намира в Лондон — даде й телефонен номер и адрес на Тотнъм Корт Роуд. — Но имай предвид, че са изминали двадесет и пет години, така че може би са се преместили.
— Не се безпокой — каза Дейзи. — Ще ги намеря.
Не се оказа толкова просто.
Мина цяла година. Дейзи се зае с издирването, докато работеше върху следващата си книга, в свободното си време между интервюта, конференции на разпространители и всичко останало, което бе част от живота на преуспяващ писател. Бе разочарована, че не се добра почти до нищо. Поне телефонните разговори и писмата до детективски агенции отклониха мислите й от Магнус Сорен и угризенията, които я терзаеха.
Агенцията се бе преместила преди години. Бяха й необходими шест месеца, за да разбере, че са излезли от бизнеса, и още шест, за да се добере до оскъдни сведения от архивите. Междувременно ближеше раните си и изливаше чувствата си в романа. Беше по-благосклонна към героите си, отколкото съдбата към нея.
Дори излизаше с мъже, но беше безсмислено. Преставаше да се вижда с тях най-късно след четвъртата среща. Установи, че й е безкрайно неприятно да я докосват.
Бе обсебена от стремежа да разбере кои са истинските й родители. Дълбоко в сърцето си вярваше, че е стигнала до прозрение и не би могла да продължи напред, ако не разбере защо са я изоставили. Защо е била нежелана.