„Портокаловият цвят“ получи още по-ласкави отзиви и се продаваше по-бързо от първата й книга. Бизнес мениджърът й инвестира парите и те й донесоха почти четиринадесет процента печалба.
Все повече забогатяваше. Дори два пъти я спряха на улицата. Даваше интервюта за списания и участваше като гост в популярни предавания. Бе млада, преуспяваща и поразително красива. Избягваше неудобните въпроси за интимния си живот. „Какъв интимен живот?“, питаше тя и така още повече разпалваше любопитството на журналистите. Не й харесваше да бъде център на вниманието. Това я лишаваше от писателската анонимност, а тя бе едно от нещата, които най-много й допадаха в професията. Сътворяваше свой свят, в който можеше да се потопи, поне докато книгата бъде издадена и хората започнат да я четат в метрото. Славата я изтръгваше от този свят. Но сега би могла да се възползва от нея. Разследването й не бе стигнало доникъде. Всяка нишка водеше до задънена улица.
Дейзи взе решение. Щеше да разгласи с какво се е заловила и така да достигне до истината.
— Осиновена съм — каза тя на Сузи Куонт.
Сузи бе шегаджийка, чието предаване се казваше „На гости при Сузи“, излъчваше се през деня по канал 4, след шоуто на Опра, и имаше висок рейтинг. Издателите й бяха решили, че появата в него е голям пробив.
— Кажи им нещо пикантно — бяха я посъветвали.
Бе решила да направи именно това.
Сузи широко отвори силно гримираните си очи. Дейзи сякаш прочете мислите й: „Сензация“.
— Наистина ли? — глезено попита водещата.
Дейзи погледна право в камерата.
— Да. Агенцията се е казвала „Интерадопт“ и, изглежда, е изчезнала от лицето на земята. Ако някой читател знае нещо и се свърже с мен, ще му бъда безкрайно благодарна.
Чу шушукане сред публиката. Несъмнено това щеше да послужи за интересна статия в „ОК!“. Мразеше да говори за толкова лични неща пред чужди хора, но бе отчаяна и се нуждаеше от помощ.
Кой знае? Може би щеше да има полза.
Петдесет и втора глава
Лимузината „Линкълн Таун Кар“ спря и шофьорът слезе, заобиколи я и отвори задната врата. С крайчеца на окото си зърна онези дълги стройни крака върху меката кожена тапицерия на седалката. Трудно бе човек да не ги забележи.
Роуз Фиорело бе с шоколадовокафява вълнена рокля със светли копчета и кантове, дълъг ръкав и бежови кожени ръкавици. Прекрасните й крака бяха обути в кафяв вълнен чорапогащник и високи до коленете ботуши. След секунда топлото кашмирено палто обгърна тялото й.
Шефката му бе красива като филмова звезда. Всички колеги му завиждаха, че работи за нея, и настояваха да узнаят нещо интересно. Сладурана като нея сигурно имаше зад гърба си някой богаташ. Носеха се слухове, че я покровителства мафиотският бос Винсънт Салерни. „Сигурно понякога се вози с нея в лимузината, а? За да си получава дължимото?“ Но за съжаление той не можеше да им каже нищо. Фиорело бе привлекателна жена, но живееше като монахиня. Богата и вечно заета монахиня. Държеше се сурово с мъжете. Когато слушаше телефонните разговори, които тя водеше от колата, никак не му се искаше да бъде на мястото на хората от другата страна.
Беше се убедил, че Роуз Фиорело е много богата, много красива и много жестока. Бе уволнила четирима шофьори преди него за по няколко закъснения. Такава бе, изискваше уважение. Едно малко неподчинение водеше до уволнение. Тази жена бе като Чингиз хан в секси минижуп.
Може би бе лесбийка, но не я бе виждал да се вози на задната седалка и с жени. Струваше му се, че шефката му няма време за интимен живот. Веднъж в седмицата посещаваше майка си и това бяха единствените й лични срещи.
Не за първи път той си помисли, че е жалко.
— Кога желаете да дойда да ви взема, госпожице Фиорело? — попита той и почтително докосна периферията на шапката си.
Роуз не го погледна.
— Не съм сигурна, Бърни. Ще ти позвъня.
— Добре, госпожице — каза той и отново се качи в колата.
Видя я замечтано да съзерцава сградата. Понякога му се струваше, че единственото, което вълнува Роуз Фиорело, са проклетите сгради. Къщи, апартаменти, жилищни блокове, занемарени стари кооперации. Създания от тухли и мазилка, а не от плът и кръв.
Беше маниачка. Докато потегляше, Бърни си помисли, че й е нужно едно хубаво чукане. Жалко, че той нямаше да бъде този, който щеше да й го даде…
— Колко етажа? — попита Роуз.
Агентът на недвижими имоти бе дребничък нервен човечец с мазен поглед зад очилата с черни рамки, които непрекъснато наместваше на носа си. Бе чул, че Роуз Фиорело е нова легенда, и се бе обзаложил с всички свои колеги, че ще я впечатли.
Но не бе никак лесно. Беше ужасно скептично настроена и искаше да се откаже от сделката. Не му даваше възможност да владее положението.