— Осемнадесет — каза той. — Страхотна височина, Роуз.
— Не си спомням да съм ви помолила да ме наричате с първото ми име, господин Робинсън.
— Хм, добре. Госпожице Фиорело.
— Последните шест етажа са в окаяно състояние. Необходим е основен ремонт, ако поне конструкцията на сградата е стабилна. Но не мисля, че е така.
— Ще проверим това.
— Никоя банка не би приела ипотека на този бордей — решително заяви Роуз. — Това означава много пари. Ще бъда принудена да вложа всичките си приходи.
— Да, но помислете за възможностите… имот в централната част на Манхатън…
— Алфабет Сити — подигравателно каза Роуз, сякаш ставаше дума за район, който не става за живеене. — Нима според вас хора от висшата класа биха наели жилища тук? В близките паркове се въргалят спринцовки, на две преки има приют за бездомници, а стените са издраскани с графити.
— Източен Манхатън има бъдеще, госпожице Фиорело. Откакто Джулиани е кмет…
— Данъкът за такъв имот е почти двеста хиляди — изтъкна Роуз.
Той се поколеба.
— Както казах, предимствата са големи, госпожице.
Роуз вдигна поглед. Навсякъде ръжда, отпадъци и плъхове.
— Да се отдръпнем, преди сградата да рухне върху главите ни.
Преувеличаваше, но не би могъл да отрече мизерията.
— Това може да се превърне в голям, светъл жилищен блок с място за градина — неубедително каза той.
— Стоим пред нестабилна изоставена сграда в неугледна част на Манхатън, в която се спотайват отрепки. Никоя банка не би отпуснала заем. От осемнадесет месеца не можете да намерите купувач, защото цената ви е безумна.
— Значи не я искате? — каза той малко плахо. — Имаме други, по-добри сгради.
— Не съм казала, че не искам тази — отвърна Роуз.
— Но…
— Не я искам на безумната ви цена. Предлагам седемстотин и петдесет хиляди, без данъка, което означава почти милион.
— Цената е три милиона долара, това е…
— Неприемливо. Слушайте, господин Робинсън. Предлагате този имот почти от година. Какво би си помислил някой, който желае да продаде жилището си чрез вас? „Бенкмън Мартин“ не са готови на компромиси. Зная, че все повече клиенти се отказват от услугите ви. Защо? Защото не проявявате гъвкавост. Не сте сериозни. Мога да ви помогна бързо да решите проблема си. Репутацията ми ви е известна.
Реакцията му издаде нерешителност.
— След месец можете да приключите с това и знаете ли какво ще ви кажат в офиса? Джон Робинсън знае как да се отърве от излишния товар. Успя да продаде онзи бордей на Авеню А само с един оглед.
Робинсън примигна.
— Откъде… откъде знаете, че за първи път аз водя клиент на оглед тук?
Роуз го погледна в очите и каза:
— Имам източници.
Поддържаше връзка със Салерни. Той бе чул това. Изведнъж Робинсън изпита желание да се скрие в уютния си кабинет. От друга страна, имотът наистина бе трудно продаваем и от година очакваше купувач…
— Ще се наложи да водя дълги преговори със собственика.
— Кажете му, че според моите източници общината възнамерява да заведе дело срещу него за притежание на опасна сграда.
— Не зная…
Роуз извади от джоба на кашмиреното си палто бял плик. Леко го отвори, за да покаже на Робинсън съдържанието: пачка зелени банкноти.
— Стотачки — каза тя. — Сто на брой. Това прави десет хиляди долара. Донесете ми подписан договор тази седмица и са ваши.
— Може би това ще ви послужи за нещо — каза Грег Филкс. Плъзна кафяв плик по плота на махагоновото бюро и зачака.
Джейкъб Ротщайн го взе, извади снимките и листовете и се усмихна.
— Добра работа, Филкс.
— Благодаря, сър.
— Това е всичко засега — добави той за разочарование на младия управител, който се бе надявал синът на шефа да го поздрави и потупа по рамото. Но стана и безшумно излезе от офиса. Със сигурност щеше да получи премия или нещо подобно…
Всички знаеха, че престолонаследникът е загазил заради младата си приятелка, която бе откраднала информация от компанията, и търси начин да й отмъсти и вероятно да си възвърне уважението на баща си. Филкс бе намерил нещо ценно за господаря си и очакваше похвала и от бащата, и от сина.
Бяха се скарали за нещо дребно, но какво от това? Ротщайн бяха семейство и щяха да го преодолеят. Всички в компанията бяха сигурни.
Но Грег Филкс се лъжеше.
Джейкъб Ротщайн се взира в разпечатките двадесет минути, докато запамети всички подробности. „Добър избор, Роуз“, помисли си той, възхитен от вкуса й. Определено разбираше от недвижими имоти и при нормални обстоятелства би стигнала далеч. Но обстоятелствата не бяха нормални. Джейкъб Ротщайн бе по петите й.