Джейкъб се увери, че всичко е наред, преди да предприеме хода си. Нае нов адвокат, а не онзи, който работеше за фамилията, и му възложи да провери юридическия му статут. Бе разочарован, но не и изненадан, когато откри, че не може да разполага с по-голямата част от състоянието си. То принадлежеше на семеен тръст и Джейкъб не можеше да го докосне без разрешението на родителите си. Но апартаментът в Манхатън и всичко в него бяха лично негова собственост. Имаше двеста и дванадесет хиляди по текуща сметка, от които сто хиляди бяха годишна премия, и новият адвокат ясно му даде да разбере, че вероятно ще се наложи да ги върне.
Когато платеше на адвоката, щяха да му останат колата, апартаментът и сто хилядарки. За миг усети свиване под лъжичката, но бързо се стегна. В Голямата ябълка сто хиляди долара не бяха много. Само поддръжката на апартамента му струваше две хиляди на месец. Като прибавеше и разходите за марково вино, храна, нови костюми, такса за паркинг и химическо чистене, не бе сигурен дали ще му стигнат дори за три месеца.
Все пак Джейкъб нямаше никакви колебания.
През последните две седмици бе приключил с всичко недовършено, бе дал повече правомощия на подчинените си и привел цялата документация в ред за своя наследник. Тази сутрин бе напълно готов.
Извади дебел кафяв плик, адресира го до апартамента си и пъхна в него всичко, с което разполагаше за Роуз Фиорело. След това сам го пусна по пощата на компанията и отиде при секретарката си.
— Позвъни на баща ми, ако обичаш, Ела.
— Да, господин Ротщайн — задъхано каза тя. — Какво да му съобщя, че ще се качите при него ли?
— Точно така.
— Нали ще се върнете скоро? — попита тя и примигна съблазнително. Не подозираше, че го вижда за последен път.
— Не се дръж като разглезен хлапак, Джейк — гневно каза баща му. — В единадесет имам среща и не мога да губя време за глупости.
— Можеш да приемеш човека, когото очакваш, татко. Няма да променя решението си.
— Напротив, ще го промениш. Постъпваш импулсивно.
— Не! — Джейкъб поклати глава. Стоеше прав срещу бюрото на баща си, който нямаше намерение да става. — Напускам, татко. Исках да го чуеш лично от мен.
— Да не би да е заради онази кльощава кучка? Заради една фуста! Мога да изпратя няколко момичета, които изглеждат като нея в апартамента ти да се позабавляваш с тях и да престанеш с тези глупости.
Джейкъб потръпна. Вулгарността на баща му бе разтърсваща.
— Няма нищо общо с нея — отвърна той съвсем искрено.
Лицето на Фред помръкна.
— Значи си решил да избягаш с фирмените тайни и да се съюзиш с нея, така ли? Да ме предадеш заради някакво простовато момиче?
— Никога не бих постъпил така. За нищо на света — думите му прозвучаха убедително. — Не бих помогнал на никого да навреди на фирмата.
— Тогава какво си намислил, глупако?
Стисна зъби.
— Татко. Не ми харесва начинът, по който се работи тук. Не съм съгласен да изнудваме наемателите на сградите, които закупуваме, вместо да преговаряме с тях…
— Страхотно. Онази мацка е накарала сина ми да оглупее и да стане либерал.
— Не съм доволен от счетоводството и особено от това, че бях изхвърлен от отдел „Закупувания“.
Фред разпери ръце.
— Е, ще поговорим по въпроса. Не драматизирай нещата.
— Твърде късно е. Когато ме премести, веднага разбрах каква става. Просто не желая повече да изпълнявам твои нареждания — протегна ръка напред и даде знак на баща си да не го прекъсва. — Да, зная, че аз управлявам отдела. Но се нуждая от независимост. Просто не искам да отговарям за действията си пред никого и възнамерявам да ръководя своя собствена фирма по свой начин.
— Собствена фирма? Твърде млад си, Джейкъб. Наскоро завърши колеж…
— Млад, но не и некомпетентен, татко — Джейкъб пристъпи напред и сложи официалната си молба за напускане на бюрото на баща си.
Фред Ротщайн втренчи поглед в сина си. Явно слабоумния хлапак говореше сериозно.
— Ще се наложи да върнеш…
— Премията си. Зная. Вече я прехвърлих. Както и вилата Хамптънс и ферарито, което взе на изплащане за мен. Зная, татко. Наясно съм с финансовото си състояние.
— Откъде?
— Наех адвокат. Обмислил съм всичко.
— Отвори куфарчето си! — изкрещя Фред Ротщайн. — Нима мога да бъда сигурен, че не се опитваш да отмъкнеш документи, както онази кучка?
Джейкъб леко се усмихна и отвори закопчалката.
— Ето — показа на баща си, че в червеното кожено куфарче няма нищо друго, освен златната му химикалка „Монблан“. — Моя е. Подарък от баба, помниш ли?