— Неблагодарно копеле! — изръмжа Фред Ротщайн. — Разкарай се от офиса ми.
— Ще се видим на вечеря през уикенда…
— Не мисля — каза Фред Ротщайн. — Не си добре дошъл дома, докато не се откажеш от тази лудост и не се върнеш на работа при мен.
— Няма да се върна тук, освен ако имам пълен контрол върху акциите — решително заяви Джейкъб.
Фред примигна.
— Сигурно се майтапиш с мен.
Джейкъб въздъхна.
— Тактично казано, татко. Но не.
Остави баща си разгневен, отиде до асансьора за ръководния персонал и слезе във фоайето.
Прибра се в уютния си апартамент, който на първо време щеше да бъде и негов офис. Нямаше друго помещение, което би могъл да ползва.
Джейкъб бе освободил един ъгъл в библиотеката и инсталирал компютър и модем. Вече бе струпал куп папки с информация за агенции на недвижими имоти и списък от имена на банки, дълъг цяла страница.
Беше голяма крачка. Млад мъж с безброй привилегии, работещ в компанията на баща си, изведнъж решава да си проправя път сам. Похвално, но трудно осъществимо. Но Джейк бе уверен в успеха си.
Пазарът на имоти процъфтяваше. Беше подходящ момент да се възползва от собствеността си върху имота на Пето Авеню. Не желаеше да продава. Данък печалба бе твърде голям. Най-добрата тактика бе да го ипотекира. Печалбата щеше да се смята за заем и да бъде освободена от данъци. Джейкъб бе огледал няколко подобни имота и бе изчислил, че този ще му донесе пет милиона. Щеше да вложи четирите и да запази остатъка. Тези пари щяха да бъдат скътани за черни дни. Но пред банкерите щеше да му бъде нужно и нещо друго, освен информацията за работата му в голяма корпорация и чаровната му усмивка.
Джейкъб се усмихна на себе си. Наистина рискът бе голям, но той се чувстваше спокоен, почти безгрижен. Седна на малкото бюро, което представляваше целият инвентар на „Джей-Рот Корпорейшън“, взе списъка и се обади на първата банка в него.
Седмица по-късно Джейк прецени напредъка си. Бе получил ипотека, което бе страхотно, но банкерите не изглеждаха впечатлени.
— Нямате никакво обезпечение, господин Ротщайн. Съветваме ви да поговорите със специалист по инвестиции, преди да ни позволите да оперираме с парите ви…
Навсякъде същата стара песен.
— Три милиона не са никак малко — възразяваше Джейкъб, стараейки се да запази самообладание.
— Така е, но съвсем не е достатъчно за закупуване на сграда в Манхатън. Не и от желания от вас мащаб — вяло му подаваха ръка. — Обадете ни се, когато можем да ви бъдем полезни с нещо.
Джейкъб сви рамене.
— На ваше място не бих стоял до телефона в очакване — щеше да се наложи да играе малко по-смело, отколкото му подсказваше инстинктът. Щом не можеше да получи заем за строителство или индустриална ипотека, трябваше да се сдобие с някакво обезпечение.
Не че не бе правил това по-рано.
Джейкъб седна на бюрото си и потърси друга папка, онази със сведенията за Роуз Фиорело. Бе решил да я преследва. Не бе в негов стил, но си струваше. Всъщност бе забавно, че без да осъзнава, тя работи за него. Сградата бе ценна находка, ако човек познаваше подходящите хора от строителния бранш, и тя се бе съюзила със Салерни и мафията, но не бяха единствените в Бруклин. Досещаше се за намеренията й. Да сложи портал и охрана, да обзаведе чисти, функционални апартаменти и да чака районът да стане по-населен…
Щеше да плаща в брой, но той вече знаеше как процедира Роуз. Бе кралица на купуването на имоти на безценица и умееше бързо да убеждава собствениците. Беше си осигурила мощна финансова подкрепа, но Джейкъб притежаваше четири милиона на свое име. Може би тя щеше да успее да постигне целта си за месец, а той би могъл да започне още сега.
Мисълта го изпълни със задоволство. Вдигна слушалката и набра номера на „Бенкмън Мартин“.
— Добър ден — каза той. — Бих искал да говоря с Джон Робинсън във връзка с имота на Авеню А. Неотложно е.
Петдесет и трета глава
Денят на Роуз започна нормално.
Будилникът й звънна в шест часа и тя веднага стъпи с босите си крака на пода, влезе в кухнята и сложи на котлона кафе с канела, преди да се отправи към банята. Сутринта й се струваше най-приятната част от деня и се наслаждаваше на времето, което прекарваше сама преди работа. Едва ли можеше да каже, че има някакъв друг личен живот, освен гостуванията при майка си в неделя. Роуз изми косите си, изсуши ги с мощен сешоар за по-малко от пет минути и намаза лицето си с овлажняващ крем. Струваше двеста долара, но поддържаше кожата й свежа като на бебе. Седна в кухнята по бял хавлиен халат и докато пиеше кафе, се загледа в изгрева над Манхатън. Правеше това всяка сутрин и й харесваше.