Нищо не помагаше. С диетите ставаше още по-пълна. Часовете по физическо възпитание бяха истински кошмар. Не можеше да тича и да играе волейбол. Улучваше баскетболния кош, но рядко успяваше да стигне до него навреме. Освен това по-нахалните момичета не пропускаха възможност да я плеснат по закръглените задни части, след което се споглеждаха дяволито, което караше Дейзи да потъва в земята от срам. Следващата година щеше да бъде още по-непоносимо. Момичетата от пети курс имаха часове по физкултура в спортния център в близкия град. Трябваше да бъде приятно преживяване, но за Дейзи означаваше само, че случайни граждани ще виждат тлъстините й и смущаващо едрите й гърди, които едва се побираха в сутиен четвърти размер.
Дейзи се бе примирила с теглото си. Хапваше каквото й харесва, най-често за утеха. Когато се бе провалила на пробната матура по математика, бе изяла цял пакет шоколадчета „Маратон“. Дори й се бяха сторили малко. Преместването в самостоятелна стая й бе донесло голямо облекчение. На обяд седеше до Изабел, но през повечето време бе сама. Можеше да се отдаде на любимото си занимание след шофирането на излизане от портите на „Сейнт Мерис“ в края на срока — да чете.
Дейзи обичаше книгите. Не тези на Чосър, Дикенс и Ивлин Уо или другите скучни текстове, с които се занимаваха в часовете по литература. Любимите й автори бяха Джефри Арчър, Джудит Кранц, Джили Купър и Шърли Конран. Романът „Дантела“ бе прелистван толкова пъти, че вече се разпадаше. В книгите се разказваше за стройни, красиви жени и мъже с неустоим чар или амбициозни личности, устремени към високи върхове. Дейзи се боеше да пътува със самолет, но в сълзливите романи лесно можеше да се пренася от слънчевата френска Ривиера до снежната романтика на руската степ. Копнееше да бъде похитена от някого като Рупърт Кембъл-Блек и да се издигне в огромна империя като Авел Росновски. Искаше да бъде красавица като Максим и Пейгън, да пазарува в „Скрапълс“, да представлява нещо съвсем различно от Дейзи Маркъм, ученичка в „Сейнт Мерис“, Уитъмбъри.
Дейзи имаше най-ценната колекция от любовни романи в пансиона и съученичките й прибягваха до какви ли не хитрини, за да се доберат до тях. Веднага щом бе подредила книгите на етажерката в новата си стая, при нея се бе вмъкнала Люси Грешъм.
— Здравей, Дейзи.
— Здравей, Люси — отвърна Дейзи, преструвайки се, че не я е чула да просъсква тихо „прасе дебело“, когато си бе взела допълнително от кекса следобед.
Люси тръсна дългите си, скъпо изрусени коси. Всички знаеха, че пътува до Лондон в края на всяка седмица, за да посещава фризьорския салон „Видал Сасон“. Родителите й бяха много богати. Семейството на Дейзи трудно успяваше да поддържа приличен стандарт за средната класа, въпреки че тя бе единствено дете и училището й бе отпуснало стипендия, защото майка й го бе завършила с отличие преди тридесет години.
— Виждам, че си се сдобила с най-новата книга на Джили Купър — нехайно подхвърли Люси.
— Ти нямаш ли я?
— Мама не ми позволява да си я купя, защото в нея има с-е-к-с — сподели Люси.
Дейзи помълча няколко мига.
— Искаш ли да я прочетеш?
Очевидно Люси искаше книгата.
— Ти свърши ли я?
— Естествено, още в деня, когато си я купих — уверено отвърна Дейзи. Кой би могъл да остави роман на Джили Купър, преди да го прочете? Бе напрягала зрението си с фенерче под одеялото, но си струваше. — Заповядай.
Свали дебелото издание с меки корици и заглавие, изписано с релефни златисти букви, и й го подаде.
— Благодаря, Дейзи — каза Люси и се изниза.
Скоро стаята й се превърна в минибиблиотека. Момичетата смятаха Дейзи за експерт и я питаха коя книга би им препоръчала да вземат. Чакаха на опашка, така че никой не посмяваше да задържа книгите повече от уговорения срок. Освен Виктория и Арабела, повечето момичета от четвърти курс престанаха да я тормозят.
Наясно бе, че все още не я харесват особено, но би било непочтено да се държат зле с някого, на когото дължат услуга.
Виктория побесня и започна да си купува по няколко копия от всяка нова книга, която си струваше да се прочете, но замисълът й бе несполучлив. Дейзи вече се бе утвърдила като кралица на евтините романи. Момичетата обичаха да се събират в стаята й и да обсъждат току-що прочетените книги.
— Знаеш ли — подхвърли Ема един ден, — и ти трябва да напишеш нещо подобно, Дейзи.
Дейзи прелистваше „Каин и Авел“.