— Колко? — попита Джейкъб.
— Десет хиляди.
— Аз ще ви дам тридесет — спокойно каза той. — Всички печелят.
— Освен конкурентката ви.
— Е, така й се пада, щом се опитва да прецака „Бенкмън Мартин“, нали? — усмихна му се Джейкъб. — Това е непочтено и не е начин за постигане на успех в бизнеса.
— Прав сте — съгласи се Робинсън с нотка на злорадство. Спомни си за суровото държане на красивата Роуз Фиорело. „Кучка“. — Просто губи сделката.
— Уредете ми този договор днес, до края на работното време, и ще продадете имота на по-добра цена, с тридесет хиляди печалба за вас. Освен това ще спечелите благоразположението на единствения син на Фред Ротщайн — добави той.
Робинсън нетърпеливо кимна.
— Разбира се, господин Ротщайн. Веднага ще се заема.
Роуз чакаше пред вратата на „Барне енд Нобъл“ на Пето Авеню и нервно потропваше с крака, когато служителите най-сетне пристигнаха и отвориха.
— Добро утро, госпожице — каза управителят, когато тя влезе в голямата книжарница. — Нещо определено ли търсите?
— Да. Книга от писателка на име Дейзи Маркъм — отвърна Роуз.
— О, чудесен избор. Тази авторка превзе света на любовните романи с гръм и трясък, а новата й книга бързо се изчерпва. Ето… — взе луксозно издание с лъскави корици от масата с надпис „Бестселъри“ и й го подаде. — Почитателка ли сте? Бях впечатлен от „Лимоновата горичка“…
Роуз вече вървеше към касата, но се спря.
— Ще взема и двете.
— Разбира се, госпожице — отвърна той. Стори му се някак странна. Беше красавица, носеше розов костюм „Шанел“, и все пак в нея имаше нещо чудато. Бързо й подаде другия роман от рафта за бестселъри. — Още нещо? Имаме чудесни четива в същия жанр, горещо ви препоръчвам последния роман на Джени Колгън…
Но Роуз вече се бе отдалечила. Плати и бързо се отправи към изхода, без да обърне внимание на касиерката, която й напомни за рестото.
Роуз влезе в заведение „Старбъкс“, поръча кафе с мляко и дълго се взира в снимката на задната корица на книгата, докато питието изстина и сервитьорката се приближи, за да я попита дали се чувства добре. Най-сетне стана, излезе и се върна с такси до апартамента си в центъра.
Това момиче определено бе нейна двойница. Сигурно бяха близначки. Но Роуз знаеше, че майка й не би я излъгала. Обмисли вероятностите. Може би от приюта вече бяха намерили родители за първото бебе и не бяха казали на майка й и баща й, че тя има близначка. Но това момиче бе англичанка, а агенцията, чрез която я бяха осиновили, се намираше тук, в Ню Йорк.
Трябваше да разбере какво се е случило. Както и да се запознае с Дейзи Маркъм. Роуз не бе сигурна защо се почувства така. Какво значение би имало това, че са кръвни сестри? Двете нямаха нищо общо, освен биологичните родители, които ги бяха изоставили. „Истинското ми семейство е майката, която ме е отгледала, а не онази, в чиято утроба съм живяла девет месеца, като на квартира“, помисли си Роуз с огорчение.
И все пак трябваше да се срещне с Дейзи Маркъм. Не би било трудно да накара неуморната Фиона да уреди това, но реши да запази чувствата си в тайна.
Това бе нещо, което трябваше да свърши лично.
Петдесет и четвърта глава
В Ню Йорк валеше. Сиви дъждовни струи се изливаха от навъсеното небе, по което не се виждаше нито едно синьо късче. В студената бетонна джунгла на Манхатън свиреше вятър и издигаше във въздуха найлонови торбички и пластмасови чашки от кафе. Беше януари, сърцето на мразовитата зима.
Дейзи Маркъм не чувстваше студа. Бе получила безброй съвети от отзивчиви читатели, които бяха я накарали да се чувства обичана и желана, но не се бяха оказали особено полезни. Единственото, което й се бе сторило ценно, бе анонимно предложение да се обърне към детективска агенция „Дженъс“ в Съединените щати.
Беше го направила и затова бе пристигнала тук.
Дейзи вървеше по Пето Авеню, плътно загърната в зимното си палто, под което бе с вълнена рокля и непромокаеми високи ботуши. Изглеждаше чудесно и се чувстваше изпълнена с енергия, въпреки времето. Намираше се в Ню Йорк и имаше важна работа.
„Дженъс“ бяха наследници на гиганта „Крол Сикюрити“, доайени сред компаниите за детективски разследвания, които бяха разполагали с мрежа почти колкото тази на ЦРУ. „Крол“ имаха изключителна репутация и навярно услугите им бяха скъпи, но Дейзи бе уморена от напразно търсене.
Искаше час по-скоро да открие биологичните си родители.
Кантората не изглеждаше така, както си я бе представяла. Намираше се на Двадесет и трета улица, близо до великолепната сграда „Флетайрън“, чиято форма напомняше герой от анимационен филм, сплескан при падане в пропаст. „Дженъс“ се помещаваше в небостъргач с офиси, висок само четиридесет етажа. Подът бе застлан с мокет, а покрай стените бяха подредени червени саксии с фикуси. Интериорът не говореше за много пари, въпреки невероятно високите хонорари, но Дейзи предположи, че това е част от внушението за дискретност.