Забеляза, че вратите на всички офиси са затворени. Никакви стъклени кабини, през чиито стени всеки би могъл да чува разговорите в съседното помещение…
— Зная какво си мислите — Дъг Бъркшир, мъж на средна възраст с елегантен костюм и очила с дебели стъкла, който се бе заел със случая й, се усмихна малко самодоволно. — Всички стени са шумоизолирани. Обръщаме голямо внимание на вътрешната сигурност.
— На входа не преминах през никаква проверка — изтъкна Дейзи.
Усмивката му не изчезна.
— Защото вече сме ви проверили. Просто предпазна мярка, нали разбирате?
— Искам да открия биологичните си родители — каза тя. Никак не го харесваше, но знаеше, че той е идеалният човек, на когото може да се разчита да свърши работата.
— Да, както ми казахте — разпери ръце. — Постарали са се да заличат следите си… но за нас не са неоткриваеми.
— Давате ли гаранции?
— Никакви. Сто хиляди долара, петдесет хиляди в аванс, без възвръщаемост.
Дейзи примигна.
— Колко?
Очите на Бъркшир алчно светнаха зад очилата.
— Можете да си го позволите, госпожице Маркъм. Това е цената.
— Откъде знаете колко мога да си позволя?
— Имате двадесет и шест банкови сметки в цял свят — тихо каза Бъркшир. — Балансът ви в „Барклис“ на Слоун Скуеър в девет часа сутринта местно време е бил четиристотин деветдесет и девет хиляди осемстотин седемдесет и две лири и шест пенса.
Дейзи се взира в него тридесет секунди.
— Всъщност бяха осемстотин шестдесет и четири…
Бъркшир поклати глава.
— Добавили са лихвата.
— Дяволски добри сте — каза Дейзи, възхитена, колкото и да не й се искаше да признае. — Наемам ви.
Тридесет минути по-късно Дейзи бе в хотелската си стая. Бе избрала „Парамаунт“, шикозен хотел близо до Таймс Скуеър с най-привлекателните пикола в Ню Йорк. Но й доскуча. След като бе изпълнила мисията си в „Дженъс“, започна да се пита какво да прави. Неволно се загледа в телефона. „Недей — каза си тя. — Няма смисъл да му се обаждаш“.
Магнус Сорен. Плейбой. „Новоизлюпен милиардер“, както го бяха нарекли във „Форбс“.
През последната година не бе имала връзка, по-дълга от месец. Беше се одобрила с Едуард, но вече гледаше на него само като на приятел. Бавно и постепенно бе осъзнала, че и двамата мъже в живота й са прави. За всичко. А тя, професионалната романтичка, винаги досега бе грешила.
Причината да не се обвърже с Едуард, когато бе имала възможност, бе ясна. Той просто не я привличаше. Дълбоко в сърцето си знаеше тази истина. Бе изпитвала само физическо влечение към Брад и приятелски чувства към Едуард. И с двамата бе готова да се задоволи с половината от това, което истински желае. Непрекъснато бе подхранвала чувството за отхвърленост от детството си и бе отказвала да даде на сърцето си всичко, за което копнее.
Дейзи се усмихна с тъга. Даряваше повече радост на милионите си читатели, отколкото на себе си.
Бе харесвала Магнус и бе изпитвала влечение към него. Но го бе зарязала.
„Умна постъпка, малката“, каза си тя.
Е, той не бе потънал в самосъжаление. Бе осъществил голямата си сделка и сега бе мечта за всяка жена, търсеща богат и известен съпруг. Макар и да се опитваше да го забрави, не можеше. За него се говореше в колоната на Найджъл Демпстър в „Тотлър“, „Харпърс“, „Воуг“… а „Хелоу!“ и „ОК!“ не можеха да му се наситят.
„Все още имам номера му — каза си Дейзи. — Мога да му се обадя“.
Пръстите я сърбяха да го стори. „Не! Защо да изглеждам жалка? Какво да му кажа? Че просто искам да го зърна?“
Дейзи изведнъж се отърси от колебанията. Не биваше да повтаря старите си грешки и да си казва, че не заслужава да бъде щастлива. Какво толкова, по дяволите, ако не желаеше да разговаря с нея, щеше да я разкара. „Ще го преживея — помисли си Дейзи. — Няма да ми бъде за първи път“.
— „Сорен Ентърпрайсиз“.
— Магнус Сорен, ако обичате.
— Секунда.
След кратка пауза заговори друг глас:
— Офисът на господин Сорен.
— Бихте ли ме свързали с него? Обажда се Дейзи Маркъм.
— От коя компания сте, госпожо?
— Приятелка — уверено отвърна Дейзи.
— Разбирам — равнодушието на жената бе вбесяващо. — Бихте ли продиктували името си буква по буква?
Дейзи изпълни молбата й.
— В каква връзка го търсите?