— Чудесно — каза тя с одобрение. — Кой е твоят апартамент?
Сорен се усмихна широко.
— Всичките. Цялата сграда е моя собственост. Влез, ще ти я покажа.
Покани я да влезе и я разведе из къщата. Бе разкошна, както бе предполагала, но Дейзи се изненада, че сред хладния интериор със скандинавски дизайн, съчетаващ дърво и светъл мрамор, Сорен е поставил саксии и водоскоци. В средата на къщата му имаше римски вътрешен двор с шадраван и алпинеум. В далечния край на градината се издигаха дървета, ябълково и черешово, а оградата, която отделяше имота от съседния, бе обрасла с трендафил. Горните етажи бяха пълни с ароматни тропически растения, папрат и лилии, като оранжерии с теракота на пода.
— Това е великолепно — възкликна Дейзи.
— Зимна градина — Сорен сви рамене. — Когато бях дете, в Швеция се стараехме да направим зимата приятна. Слагахме свещи навсякъде, за естествена светлина. Тук, в Ню Йорк, това не е необходимо. Искам край мен да има зеленина и когато не мога да бъда сред природата, да мога да се насладя на част от нея в дома си. Ако не съм обграден с растения, изпадам в депресия.
Сърцето на Дейзи преливаше от любов.
— Не мога да си те представя изпаднал в депресия.
Той й намигна.
— Защото не го допускам, скъпа — махна с ръка към растенията. — Вземам предпазни мерки. Ела да пийнем по нещо.
Сорен я заведе в приемната на приземния етаж, която бе застлана с мек килим, а в камината гореше буен огън. Дейзи изпита искрена радост. Навън цареше мразовита манхатънска зима, но между тези стени тя й се струваше на милиони километри. Беше с Магнус и най-сетне бе направила крачка към откриването на семейството си…
Сорен отвори шкаф, зареден с напитки колкото цял бар, и извади бутилка шампанско, украсена с цветя.
— „Перие-Жуе“. Любимото ми — каза Дейзи, когато той отстрани тапата и наля от златистата пенлива течност в две високи чаши.
— Зная — светлите му очи срещнаха погледа й и я накараха да се изчерви при спомена за това, което бе сторил с тялото й по-рано. — Чета всичко, свързано с теб.
— Аз също чета за теб.
Магнус се усмихна.
— Страхотен начин двама души да получават вести един за друг, а? Чрез пресата.
— Можеше да ми се обадиш.
— Ти също — погледна я сериозно. — Вече ти казах, че не желая да свиря втора цигулка след женен мъж.
— Тази история приключи.
— Значи ще се оженим — уверено каза Магнус. — Не искам да бъдеш поредното момиче, с което имам мимолетна връзка. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Дейзи се засмя.
— О, значи просто така! Ще се оженим. Ха-ха!
— Казвал съм това и по-рано, но ти не желаеше да го чуеш.
— Магнус — заговори Дейзи, повдигна чашата си и отпи глътка, — бъди разумен, за бога. Като че ли не те виждам по страниците на вестниците всяка седмица с нова приятелка.
— Досега бях необвързан — невъзмутимо каза той. — Вече не съм. Огледай се — посочи към невероятната обстановка в къщата си, картините по стените и увивните растения в градината. — Аз съм от хората, които знаят точно какво искат. Постигнал съм всичко благодарение на това, че се доверявам на инстинктите си. Защо да губим време? Да се позабавляваме известно време? Да излизаме заедно? Вече сме преминали този етап. Какъв смисъл има да отлагаме?
„Господи, наистина говори сериозно“, помисли си Дейзи и започна да става напрегната.
— Аз не съм решителна като теб. Трябва ми време да помисля — каза тя.
— Мисли колкото искаш, но е неизбежно — увери я той.
Петдесет и пета глава
— Съжалявам — любезно каза момичето по телефона, — но не можем да предаваме съобщения на авторите.
— Тогава ми кажете името на литературния й агент.
— И това не можем да направим, съжалявам. Дейзи Маркъм е много популярна писателка, така че, ако желаете, можете да пишете на електронния адрес за почитатели, но имайте предвид, че е възможно да е твърде заета, за да ви отговори, защото получава много писма.
— Слушайте. Прочетох, че Дейзи Маркъм е осиновена и търси информация за семейството си.
— О, и вие ли сте някоя отдавна забравена роднина?
Роуз се изчерви.
— Всъщност, да. Аз съм нейна сестра.
— За тази сутрин сте едва третата…
— Свържете ме с редакторите й — сопна се Роуз, загубила самообладание.
Чу щракване и сигнал „свободно“.
— Проклятие! — изкрещя тя и стовари обратно слушалката. Бе загубила два часа в напразни опити да се свърже с някого от „Андрюс Пъблишинг“, американските издатели на Дейзи Маркъм, който да я изслуша. Беше й се сторило лесно, защото хората, на които писателката благодареше в началото на книгата, бяха доста, но секретарката на редактора бе отказала да я свърже, както и ръководителите на отделите за връзки с обществеността, маркетинг и авторски права върху издания в чужбина. Най-сетне се бе добрала до тази глупава сътрудничка от „Връзки с обществеността“, а сега и тя й бе затворила.