Закрачи из апартамента си. „По дяволите!“ Всъщност коя бе тази Дейзи Маркъм? Писателка, за която Роуз дори не бе чувала. „В интерес на истината — призна тя пред себе си — може би това е, защото никога не чета книги“. Но определено не бе известна колкото Мадона. Защо бе толкова недостижима?
Роуз взе „Портокаловият цвят“ и отново се загледа в собственото си лице, което се взираше в нея от черно-бялата снимка с нейната усмивка…
„Разбира се!“ Нямаше нужда да оставя съобщение, за да стигне до Дейзи Маркъм. Тя беше Дейзи Маркъм.
„Андрюс Пъблишинг“ се помещаваше в лъскав черен небостъргач на Медисън Авеню, където заемаше четири етажа. Роуз знаеше, че редакторката е в офиса си, защото секретарката бе отказала да я свърже, а не бе казала, че е излязла. Влезе във фоайето, усмихна се на охраната и взе химикалката, за да се запише в регистъра на посетителите.
— Коя компания, госпожице?
— „Андрюс“ — отвърна Роуз, опитвайки се да имитира британски акцент. — Казвам се Дейзи Маркъм и отивам при Джулия Файн, редактора ми в Америка.
— За колко часа е уговорката ви?
— О, нямам уговорка. Кажете на Джулия, че съм наминала да я видя.
— Добре. Почакайте — униформеният пазач вдигна слушалката на телефона и набра вътрешен номер. Тихо изрече няколко думи и отново се обърна към нея. — Каза да се качите. Знаете на кой етаж е, нали?
— Да, на шестнадесетия.
— Нейният офис е на петнадесетия.
Роуз щракна с пръсти.
— Все забравям.
Чаровно му се усмихна и го накара да се изчерви и да замълчи.
Асансьорът бе модерен и бърз и за секунди я издигна до петнадесетия етаж. Въпреки че външно изглеждаше самоуверена, Роуз бе напрегната, когато влезе в преддверието на „Андрюс“. Със сигурност говорът й бе различен, а и не знаеше в какъв стил се облича Дейзи Маркъм. Тя бе с костюм „Шанел“, копринена чантичка и огърлица от едри перли, а може би двойницата й носеше джинси и тениски…
„Не размишлявай твърде много, Роуз. Щом си дошла тук, действай“.
Приближи се към рецепцията, уверено, колкото можеше. Момичето я изгледа странно, но след миг се усмихна.
— Тук съм за…
— Да, Джулия ще дойде веднага — приветливо каза администраторката. — Изненадани сме да ви видим тук след вчера… Но е чудесно… очевидно… искам да кажа, радваме се…
Роуз забеляза, че е развълнувана и не може да намери думи. Явно Дейзи бе уважавана личност тук. Най-добре бе да не говори, за да не я издаде гласът й. Просто отвърна на усмивката на момичето и се настани на дивана.
След минута през вратите от матово стъкло, зад които бяха офисите на редакцията, излезе жена с шикозен черен тоалет и фризирани бели коси, която развълнувано забърза към нея и й подаде ръце.
— Дейзи! Скъпа, каква приятна изненада. Не очаквах да те видя отново толкова скоро. Изглеждаш невероятно. Днес си се издокарала като принцеса Даяна…
Роуз се изправи и изчака Джулия Файн да дойде съвсем близо и да я прегърне и целуне по двете бузи.
— Ела в офиса ми. По какъв повод се отбиваш? Не че винаги не се радваме да те видим…
Роуз се отдръпна крачка назад и погледна Джулия Файн право в очите.
— Не съм Дейзи Маркъм.
Джулия примигна.
— Какво говориш и какъв е този акцент?
Роуз извади шофьорската си книжка и й я подаде.
— Както цяла сутрин се опитвам да обясня на секретарките ви, аз съм нейна сестра. Убедена съм. Изглеждаме напълно еднакво. Разбрах, че тя издирва семейството си. Е, просто й съобщете, че го е намерила.
— Господи! — промълви Джулия и отмести поглед от книжката обратно към лицето на Роуз. — Боже мой!
В три следобед Джейкъб Ротщайн бе с три милиона и тридесет хиляди по-беден и притежаваше запуснат небостъргач в Алфабет Сити. Подписа договора за покупко-продажба и представителят на бившия собственик сподели, че това е най-бързо сключената сделка, в която е участвал.
— Успех, сър — каза той и стисна ръката му. Джейкъб се усмихна. Знаеше, че всеки, който може да подписва чекове за милиони, е любимец на агентите.
— Има ли още нещо, с което мога да ви бъда полезен, господин Ротщайн? — попита Джон Робинсън с мазна усмивка.
Джейкъб прикри презрението си.
— Всъщност има.