— Кажете — подкани го Робинсън с умоляващ тон.
— Дайте ми номера на Роуз Фиорело.
— За съжаление не е тук — каза секретарката й. — Взе си почивен ден.
— Нима? Това не е онази Роуз Фиорело, която познавам — изтъкна Джейкъб.
— Да предам ли нещо? — любезно попита секретарката.
— Да. Че се е обадил Джейкъб Ротщайн. Номерът ми е 555–2092.
Мигът мълчание издаде, че името му й е познато.
— Разбира се, господине — обеща тя със същия любезен тон. Бе възхитен от умението на Роуз да подбира персонал. Тази жена наистина тежеше на мястото си. — Знае ли в каква връзка, или да й съобщя?
— Гарантирам, че няма представа за какво става дума — каза Джейкъб. — Но със сигурност би искала да узнае.
— Благодаря, господине. Приятен ден.
— Благодаря — отвърна Ротщайн и затвори. Очакваше Роуз да му се обади, но тя не позвъни нито през следващите пет минути, нито през следващите два часа. „Ще ме разиграва, а? Добре“, помисли си Ротщайн. Свърза се със строителни предприемачи и се уговори с тях за работата, която трябваше да бъде свършена. Имаше безброй неща за планиране и съзнанието му щеше да бъде твърде заето с тях, за да мисли за Роуз Фиорело. Скоро щеше да го потърси.
В първия миг Дейзи не разбра нищо. Гласът на Джулия Файн прозвуча истерично.
— Успокой се, Джулия.
— Дейзи. Жената тук е твоя сестра. Трябва да дойдеш в редакцията. Или да я изпратя у господин Сорен?
— Магнус Сорен? — попита Роуз, която се бе настанила в един ъгъл в офиса на Джулия. Нима Дейзи имаше връзка с Магнус? Той бе доста богат. Надяваше се новооткритата й сестра да не се окаже златотърсачка…
Джулия не обърна внимание на въпроса й и разпалено продължи телефонния си разговор.
— Дейзи, трябва да дойдеш на всяка цена. Не се шегувам. Толкова си приличате, че я взех за теб.
— Джулия — търпеливо каза Дейзи. — Нямам сестра. Единствено дете съм и съм осиновена. Поне доколкото зная.
— Но…
— Дайте ми телефона — настоя Роуз. Джулия й хвърли убийствен поглед, но тя не трепна. Властно протегна ръка и раздвижи пръсти. — Казах да ми дадете проклетия телефон. И вие, и аз знаем, че наистина съм нейна сестра.
— Дейзи — промълви Джулия Файн. — Тя настоява да говори с теб.
Роуз грабна слушалката от ръката й.
— Дейзи Маркъм ли е на телефона?
— С кого разговарям? — попита Дейзи с раздразнение. — Която и да сте, нямам представа как сте се добрали до редакторите ми, но не приемам това като шега.
— Нито пък аз. Казвам се Роуз Фиорело. Притежавам жилищни сгради в Ню Йорк. Също съм осиновена и с вас сме двойнички.
— Двойнички, как така?
— Еднояйчни близначки. Тази сутрин видях снимката ви на първа страница на „Файненшъл Таймс“. Имате моето лице. Купих си книгата ви и се убедих, че няма съмнение.
Роуз говореше толкова въодушевено, че Дейзи се заслуша с интерес. Гласът й звучеше… познато. Много познато, макар и с нюйоркски акцент.
— Издателите ви не пожелаха да се свържат с мен, така че дойдох тук и се представих за вас.
— Много хитро — тихо каза Дейзи.
— Редакторката ви госпожа Файн ме взе за вас. Нарече ме „Дейзи“. Помисли, че се шегувате с нея — Роуз натисна бутон и включи на режим „свободни ръце“. — Кажете й, госпожо Файн…
— Вярно е, Дейзи, истина е — задъхано я увери Джулия Файн. — Не бих се шегувала…
— Изпрати я тук — промълви Дейзи. — Искам да я видя.
Петдесет и шеста глава
Попи фалшиво се усмихваше на аплодиращите симпатизанти. Оркестърът засвири „Колумбия, перлата на океана“, когато Хенри стъпи на подиума и размаха ръце. Ако бе негова съпруга, щеше да върви до него. Но засега бяха само сгодени, при това без ничие одобрение. Съветниците му я бяха настанили на подиума, зад началника на предизборния щаб, сред хората от екипа, които усмихнато ръкопляскаха.
Погледна мъжа, когото обичаше, и се запита какво бъдеще ги очаква заедно.
Когато възгласите затихнаха, Попи седна на неудобния сгъваем стол заедно с другите, а Хенри се подготви за речта си. Същата, която произнасяше при всяка спирка от предизборната си обиколка. Вече я бе запомнила наизуст, както текста на всеки от хитовете на Травис Джаксън. Но също както Травис, Хенри винаги успяваше да звучи свежо. Той бе републиканец бунтар, любимец на Юга, който не криеше многобройните си интимни връзки от миналото и радикалните си социални възгледи. Дори излагаше непопулярни части от платформата си, с риск да загуби гласове. Попи раздвижи устни в синхрон с думите, които той изричаше…
— Опонентите ми ме критикуват за това, че съм против правото на аборт — бурни възгласи. — Казват, че нямам ясни възгледи по отношение на престъпността, защото не одобрявам смъртното наказание, а искам контрол върху притежанието на оръжие — освиркване, дори от страна на поддръжници на Леклерк. Тази част й харесваше най-много, защото караше съветниците му да настръхват. — Знаете ли какво, жители на Лафайет, Луизиана? Пред вас стои политик, който ще ви каже истината. Искам да има контрол върху носенето на оръжие и да бъде отменено смъртното наказание, макар и да зная, че това са две неща, с които никой от вас не би се съгласил… — последва обичайният гневен шум, който Хенри прекратяваше с отрепетиран жест и казваше: — Да, и все пак, ако можех да направя така, че тези две неща да станат, не бих се поколебал. Но знаете ли каква е истината? Тези закони никога няма да минат, поне докато съм жив, в Луизиана и в цяла Америка, независимо дали ми харесва или не. Така че това не бива да ви възпира да гласувате за мен. Можете да избирате между достатъчно господа в костюми, които са готови да ви кажат това, което желаете да чуете. Аз съм политик, който държи на убежденията си. Споделям ги и оставям на вас да направите избора си. Е, по кои въпроси сме съгласни, Лафайет? Области, в които бих могъл да направя нещо. Туризъм. Данъци. Работа…