— Не ставай смешна. Би ми отнело десет години.
— Не мисля — Люси бе съгласна с Ема. — Знаеш всичко за тези неща. Трябва да напишеш роман. Можеш да ни даваш да четем готовите глави.
— Ще се справиш страхотно — каза Ема. — Можеш да ме включиш в книгата.
Дейзи се усмихна и на пълните й бузи се появиха трапчинки. За първи път получаваше комплимент от съученичките си. Би се радвала да стане писателка. Може би наистина трябваше да опита.
Четвърта глава
Роуз спря пред витрините на „Сакс“ на Пето Авеню. Бяха изложени скъпи елегантни костюми и летни рокли от топ дизайнерите на деня, съчетани с подходящи обувки и чанти, които струваха хиляди долари. Но вниманието й не бе привлечено от тоалетите. Не бяха по джоба й.
Загледа се в собственото си отражение.
Беше красива. Роуз не бе самохвалка, но фактите си бяха факти. Знаеше, че дългите прави крака, аристократичните скули, мургавата кожа и леденосините й очи под дълги мигли и съвършено извити вежди са страхотни. Как бе възможно да не знае? Всички момчета по улиците я заглеждаха. Възрастни мъже подсвиркваха и подвикваха след нея, сякаш смятаха това за проява на любезност. Оставаше й повече от година до пълнолетие, но явно това не ги безпокоеше.
Всички дрехи й стояха чудесно. Бяла тениска и избелели джинси подчертаваха фигурата й и контрастираха с кожата й, а лъскавите й тъмни коси се открояваха чудесно върху всичко, дори евтините рокли от непопулярни марки, които носеше, защото майка й не можеше да си позволи други.
Днес трябваше да изглежда не само красива, а и зряла.
Бе избрала костюм от магазин за дрехи втора употреба и го бе занесла на химическо чистене. Беше тъмносин и семпъл, твърде тесен за другите клиентки на магазина, и полата стигаше до коленете й. Имаше всичко, което според нея би трябвало да има един официален костюм: подплънки на раменете, златисти копчета и така нататък. Бе увила косите си на строг кок и бе помолила своя приятелка да я гримира — червени устни и нокти, два пласта спирала и руж. Беше се отказала от фон дьо тен, защото не бе успяла да намери подходящ цвят за кожата си, както и от сините сенки, които Елиз Карбони бе предложила да й сложи. Определено изглеждаше по-възрастна.
Може би на двадесет и пет? Роуз критично огледа отражението си. Е, това бе твърде оптимистично. Но би могла да мине поне за двадесетгодишна. Колежанка.
Откъсна поглед от витрината и докато крачеше по улицата, се опита да си вдъхне увереност. Елиз смяташе, че това, което си е наумила, е пълна лудост, но тя не знаеше и половината от истината за положението.
„Не съм луда — помисли си Роуз. — Отчаяна съм“.
Нямаше друго, което би могла да стори. Снощи чашата бе преляла. Докато лежеше в малката си стая и се преструваше на заспала, бе чула плача на баща си от кухнята. Бизнесът му бе съсипан. Дори най-редовните му клиенти вече пазаруваха в други магазини. Храната се разваляше, нямаше прясна стока, а шумът от ремонтните работи ставаше все по-оглушителен. Естествено, само сутрин, по обяд и около пет следобед. „Ротщайн“ съзнателно увеличаваше децибелите в пиковите часове.
Полицията не обръщаше внимание на оплакванията на Пол или отправяше формални предупреждения. Очевидно искаха подкуп, но той нямаше с какво да им плати. Не можеше да се бори с „Ротщайн“ на този фронт. Или на който и да било.
Баща й не бе приел парите. Нямаше да отстъпи. Бе твърде горд. Предния ден, когато се бе прибрал от работа, у дома го чакаше писмо. В скъп плик, украсен със златисти релефни фигурки и омразната емблема на „Ротщайн Риълти“.
Роуз бе поискала да го отвори веднага, но майка й я бе убедила да изчака, докато се върне баща й.
— Все пак не бива да четеш чужда поща — строго бе казала тя.
Докато Роуз пишеше домашното си, писмото бе пред нея и й пречеше да се съсредоточи. Стоеше там, точно пред очите й, и я изкушаваше. Свиваше я под лъжичката. Най-сетне „Ротщайн“ бяха отговорили на нейното писмо.
Знаеше, че рано или късно ще има резултат. Роуз бе реалистка. Не хранеше голяма надежда, че ще си тръгнат, надяваше се само да позволят на баща й да запази магазина си. Но бе възможно и да предложат по-голяма сума. Сто хиляди биха стигнали за прехраната им едва за две години, а помещението струваше далеч повече. Ако предложеха двеста, баща й би могъл да получи изгоден лизинг на друго място в района и тъмните облаци над главата му да се разсеят.
Нервите й едва издържаха, докато той си дойде.
— Имаш писмо — каза майка й, кокетно хвана плика с два пръста и му го подаде.
Пол хвърли поглед към дъщеря си.
— Може да почака. Ще го отворя по-късно.
Роуз преглътна с мъка и положи усилие да сдържи гневния вик, който се надигна в нея. Явно баща й не искаше тя да го види. Дълбоко в себе си знаеше, че е по-умна и от двамата си родители, но все още бе петнадесетгодишна. Можеше да им помогне да се справят с трудностите, а те не преставаха да гледат на нея като на дете. Но сега не бе моментът да спори с баща си за каквото и да било.