Но на следващия ден я очакваше изненада.
Сънено се надигна в леглото, когато телефонът звънна за събуждане в осем. Първото, което направи, бе да се обади на вицепрезидента на „Сони“ и да обяви, че прекратява договора на „Опиум Мениджмънт“ с „Менъс“ и отменя срещата. По-късно щеше да реши как да действа занапред. Остави съобщение на телефонния си секретар в Ел Ей, в което продиктува изявлението си за „Билборд“ и „Варайъти“. Бе кратко и категорично:
„Попи Алън от «Опиум Мениджмънт» прекратява отношенията си с «Менъс». Поради несъгласие с текстовете на групата госпожица Алън не желае да има нищо общо с тях.“
Беше по-добре от обичайните за индустрията обяснения за „разделяне на пътища“ и „музикални различия“.
Нека знаят истинското й мнение.
Най-сетне се почувства по-добре и взе сутрешните вестници. У дома бе абонирана за „Варайъти“, „Билборд“ и „Икономист“, но когато бе в хотел, се задоволяваше с „Ю Ес Ей Тъдей“, „Уолстрийт Джърнъл“ и „файненшъл Таймс“. Не се интересуваше какво пише „Файненшъл Таймс“ днес, но реши да прегледа заглавията по навик. Отвори розовите страници над чашата димящо кафе с канела и препечената питка и когато хвърли поглед към колоната за светска хроника, цялата й вселена се срина.
В нея се взираше собственото й лице. Попи подскочи. Чашата падна на пода, разби се и от ароматното колумбийско кафе остана само грозно кафяво петно върху чистия бял мокет. Но тя не можеше да помръдне. Стоеше като вцепенена, с поглед, прикован в снимката.
В първия миг помисли, че има халюцинации или нещо подобно, въпреки че само веднъж в живота си бе пушила марихуана. Но дори след като повтори нещата, които бе сторила Роуз… огледа лицето от всички ъгли, влезе в най-близката книжарница и си купи книгата, бе озадачена.
Тя бе дъщеря на семейство Алън от Бевърли Хилс. Това бе просто някакво странно съвпадение, като в предаването „Не е за вярване“. Нали?
Попи отмени срещите си за деня и в девет и четиридесет и пет позвъни на родителите си. По Западното крайбрежие бе седем без петнадесет.
— Попи? Знаеш ли колко е часът? — сърдито попита Марша Алън. — Имам нужда от сън за хубост, млада госпожице…
— Мамо — каза Попи, изведнъж обзета от напрежение, — ще ти задам един много странен въпрос…
Чу майка си да затаява дъх, сякаш цял живот бе очаквала този миг, и инстинктивно разбра, че Марша Алън се е досетила какво се кани да я попита. Досети се и за отговора, но все пак зададе въпроса.
— Мамо — прошепна Попи, — осиновена ли съм?
Петдесет и осма глава
Дейзи стоеше със Сорен и не можеше да събере мислите си, докато чакаше на вратата най-сетне да се позвъни. Магнус й бе предложил питие.
— Да успокои нервите ти — бе казал той, но Дейзи бе отказала. Искаше да бъде с ясно съзнание.
Щеше да бъде един от най-важните мигове в живота й, стига да не се окажеше злонамерена шега, но защо Джулия би й скроила подобен номер? Нима бе възможно да е толкова жестока? Или глупава? През съзнанието й преминаха какви ли не мисли, но дълбоко в сърцето си знаеше, че не са истина.
Едва ли вълнението в гласа на Джулия бе престорено. Дейзи закрачи нервно и когато най-сетне чу звън, се втурна към вратата, както правеше дебелата хлапачка в училище, щом прозвучеше последният звънец.
Магнус тръгна на крачка след нея.
Дейзи рязко отвори вратата, погледна Роуз и затаи дъх. Почувства световъртеж.
— Добре ли си? — попита Сорен, хвана я и погледна копието й, което стоеше срещу него. Другата жена също изглеждаше пребледняла и се подпираше на касата. — А вие? — пристъпи напред и подаде ръка на двойницата на Дейзи. — Казвам се Магнус Сорен — спокойно каза той и тази любезност накара Роуз да дойде на себе си.
— Аз съм Роуз Фиорело — представи се тя.
— Значи е истина — промълви Дейзи. — Близначки сме. Не зная какво се е случило.
— Заповядайте, госпожице Фиорело — учтиво я покани Магнус.
Роуз огледа великолепната къща. Изглеждаше като имот на фамилията Ротщайн. Всъщност, доколкото знаеше, Сорен бе по-богат дори от тях. Хвърли любопитен поглед към сестра си и се запита дали влечението към богати и безмилостни мъже е генетично заложено и у двете.
— Благодаря, господин Сорен — отвърна тя със същата учтивост.
— О, за бога! — намеси се Дейзи. — Не мислите ли, че би трябвало да си говорим на „ти“?
Този път Дейзи прие чаша шардоне, както и Роуз. Магнус тактично ги остави насаме в хола и каза на Дейзи да го повика, ако имат нужда от нещо.