— Аз съм осиновена в Ню Йорк — каза Роуз. — А ти?
— В Лондон. Кога празнуваш рождения си ден?
— На двадесет и осми юни. А ти?
— На дванадесети май — за секунда Дейзи бе озадачена, но после се засмя. — О, всъщност това е датата, на която са ме осиновили.
— И при мен е така — каза Роуз и за първи път се усмихна.
— Но агенцията, чрез която са ме взели, се намира в Лондон. Изчезнала е без следа.
— Както и онази в Ню Йорк — Роуз сви рамене. — Всичко това е много мистериозно. Чувствам се странно. Не те познавам, а си откраднала моето лице.
— Мисля, че ти си откраднала моето — подхвърли Дейзи и Роуз отново леко се усмихна.
— Значи търсиш родителите си?
— Да — Дейзи нетърпеливо се приближи към нея. — Имаш ли някакви сведения за тях. Защо са ни разделили?
Роуз поклати глава.
— Мисля, че не си приличаме чак толкова, Дейзи, защото на мен не ми пука. Баща ми почина, а майка ми живее тук, в града, и каквото и да са направили онези хора, които и да са, не ме интересува. Не би имало никакво значение за мен, дори ако бях зачената от анонимен донор. Вече попитах майка си, но не знае нищо, а агенцията е изчезнала. Никога не съм се измъчвала заради това.
Дейзи каза просто:
— Искам да сложа точка на миналото.
— Според мен човек може да стори това, като изгради бъдеще — сподели Роуз. — Държа да узная защо са ме отхвърлили. И дали наистина са ме изоставили.
— Последното ми се струва пределно ясно.
— Без информация не можем да узнаем какво е станало. Може би майка ни е била изнасилена и не е могла да се привърже към нас. Или баща ни е починал, а майка ни е останала без пукната пара.
Роуз се замисли за миг, но бързо се опомни.
— За мен вече няма значение. Бих се отказала.
— Значи сме различни — каза Дейзи, изведнъж обзета от негодувание заради безразличието на Роуз. Как бе възможно да не иска да узнае истината?
Роуз се усмихна.
— Ако ни погледне човек, не би казал.
Дейзи отвърна на усмивката й. Беше се добрала поне до част от семейството си, макар и тази висока красавица да не проявяваше интерес.
— Досега не бях предполагала колко съм хубава.
Роуз се засмя.
— Да, по-добре е от огледало. Мисля, че гласът ми би звучал по-добре с твоя английски акцент.
— Струва ми се твърде предвзет — Дейзи надникна в кухнята, където Магнус стоеше в очакване. — Повече ми допада американският.
— Трябва да ми разкажеш и за приятеля си.
— С удоволствие. Дано не мислиш, че е лоша идея да се опознаем — каза Дейзи. — Каквото и да са направили кръвните ни родители, не съм участвала.
Роуз въздъхна.
— Не виждам причина да не бъдем приятелки, но сестри…
— Не можем да отречем, че сме сестри — настоя Дейзи.
— Биологични. Израснала съм без теб.
— Но аз нямам никаква вина.
Роуз потъна в размисъл.
— Слушай, не зная дали би ти харесало да поддържаш връзка с мен. Аз съм работохоличка, живея за кариерата си, нямам приятел и гледам на майка си като на истински родител. Не вярвам да открием нещо общо помежду си. Не искам да те нараня, но това е истината.
— Не би ли искала поне да ме опознаеш? Това може да бъде първата стъпка.
Роуз сви рамене. Тя нямаше никакъв личен живот. Никакви приятели. Изведнъж изпита завист към Дейзи за красавеца, с когото излизаше, и вероятно пълния й с радост живот. Самата тя понякога се чувстваше самотна. Трябваше да го признае пред себе си. Не би й навредило да се сприятели с това момиче…
— Разбира се — усмихна се тя. — Защо не?
Цялото лице на Дейзи засия.
— Магнус! — извика тя. — Ела при нас. Би ли донесъл бутилката?
Попи се обади на издателите на Дейзи Маркъм.
— Здравейте — каза тя. — Мисля, че съм нейна сестра.
— Задръжте, ако обичате — каза женски глас. След миг прозвуча друг: — Офисът на Джулия Файн.
— Джулия Файн е редакторката на Дейзи Маркъм, нали? Зная, че звучи налудничаво, но мисля, че съм нейна сестра.
— Да, разбира се. Госпожица Фиорело, нали? Добре — озадачаващо каза секретарката и я накара отново да почака. След секунда заговори трета жена:
— Джулия Файн е на телефона — каза тя. — Роуз, радвам се да те чуя. Как мина срещата с Дейзи?
— Какво? — промълви Попи, напълно объркана. — Не се казвам Роуз, а Попи. Попи Алън. Какво става тук?
— Станало е недоразумение. Днес тук дойде друга жена, която се оказа сестра на Дейзи Маркъм.
— Невъзможно! — каза Попи. — Всичко това е някаква шега. Как сте се сдобили с онази моя снимка? И защо сте я сложили на задната корица на книга?
Джулия Файн замълча.
— Няма да се обадя на Дейзи, преди лично да се уверя.
— Можете да позвъните във всяка звукозаписна компания в Америка — хладнокръвно каза Попи — или да дойдете в хотела и да се видим във фоайето до рецепцията.