— Мразя бизнеса — сподели Дейзи. — А вие четете ли?
— „Форчън“ — отвърна Роуз.
— „Билборд“ — добави Попи.
— Забелязвам нещо, по което вие трите си приличате — каза Сорен. — Постигнали сте успех, всяка в своята област. Забележителен успех.
Момичетата се спогледаха и се усмихнаха.
— Така е — каза Роуз. — Не зная дали някога ще стигнем до дъното на тази история, но не мисля, че трябва да се нервираме. Човек може да полудее, ако започне да се рови в неща, случили се преди двадесет и пет години. Вече се познаваме — сви рамене. — Предлагам да продължим живота си.
— Лесно е да се каже — отбеляза Попи. — Но мисля, че си права. Точно сега имам доста проблеми за разрешаване.
— Не искам да ви загубя — възрази Дейзи. — Не може просто да се приберем по домовете си и да не се виждам с вас, освен при редките си трансатлантически пътувания…
Лицето й помръкна.
Сорен се усмихна.
— Дейзи, какво говориш? Ще останеш тук.
— Не мога да стоя цяла вечност. Трябва да пиша книга.
— Би могла да пишеш навсякъде, където може да се включи лаптоп. В къщата ми има предостатъчно контакти.
— Имам апартамент в Лондон…
— Запази го, за да отсядаме там.
— А и родителите ми…
— Ще им намерим жилище тук или ще ти гостуват. Полетът трае само пет часа.
— Те са моето семейство.
— Да, както и сестрите ти. И аз — изтъкна Сорен. — Стига игри. Това е твоят дом.
Магнус сервираше шампанско, кафе и сок, докато трите момичета продължаваха разговора си. Не можеше да престане да се взира в тях, но това бе човешко. Радваше се да види Дейзи толкова щастлива. Бе готов на всичко за своята награда, упорито преследвана с години. Щеше да се добере до отговорите заради нея, за да я направи още по-щастлива. Отдавна таеше в себе си подозрение, че Дейзи го отхвърля, защото й липсва самоуважение, и причината за това е мисълта, че е била изоставена от биологичните си родители, без да има представа какви са фактите. Въпреки че до нея седяха сестрите й, които имаха същата външност, той не изпитваше влечение към тях. Неговото момиче бе различно. Трите бяха различни и жената, в която се бе влюбил до полуда, бе единствена.
Нямаше търпение да остане насаме с нея и когато най-сетне Дейзи изпрати сестрите си около полунощ, с прегръдки и целувки по бузата, той затвори вратата и я погледна.
— Е? — каза. Магнус.
Дейзи поклати глава.
— Струва ми се като сън. Никога не бих повярвала, ако не го бях видяла с очите си.
— Може би вече ще получиш някои отговори.
— Може би. Поне зная, че имам две сестри на този свят.
Магнус се наведе към нея, целуна я толкова нежно, че устните му едва докоснаха нейните, и плъзна ръка около талията й. Устните й се разтвориха, очите й заблестяха и той почувства топлотата на тялото й.
— Не искам да бъдем само гаджета. Вече не ми е достатъчно. Не мога да понеса мисълта да се разхождаш, без да се знае, че си моя.
Дейзи настръхна и не дръзна да проговори.
— Искам да се оженим — настоя Магнус. — Възможно най-скоро.
Петдесет и девета глава
Роуз се прибра в апартамента си и изпита облекчение, щом зърна познатата обстановка, „Файненшъл Таймс“ стоеше отворен на страницата със снимката на Дейзи. Сгъна го и го прибра в шкафа. Нямаше да го изхвърли, но й бе омръзнало да гледа други жени, които „са си присвоили лицето й“, както се бе изразила Попи Алън.
Провери съобщенията си. Имаше три от майка й, всичките тревожни. Е, вече бе твърде късно, за да й позвъни. Щеше да го направи сутринта. Следваше едно от секретарката й Фиона.
— Госпожице Фиорело, търси ви господин Джейкъб Ротщайн и помоли да му се обадите. Не каза във връзка с какво, но ми се стори важно.
Продиктува номер.
Роуз зарови пръсти в косите си. Джейкъб Ротщайн? За какво ли я бе търсил?
Е, добре, щеше да му остави съобщение. Поколеба се дали изобщо да отговори, но й се стори неразумно да не го направи. Разговорите с Джейкъб я зареждаха с енергия, въпреки че двамата бяха противници.
„Наглото копеле ще получи само съобщение“, каза си тя.
Набра номера, но той вдигна след третото позвъняване.
— Джейкъб е на телефона.
— Обадил си се в офиса ми — каза Роуз.
— Късно е. Не очаквах да ми позвъниш тази вечер.
— О, да не би да съм прекъснала съня ти за хубост? — сопна се тя. — Какво искаш? Ако е във връзка с онези документи, ще ти бъде нужна призовка.
— Мисля, че трябва да поговорим — каза той с неустоимия си провлачен говор, от който през тялото й винаги преминаваше тръпка. Зърната на гърдите й изтръпнаха под елегантния тоалет „Шанел“.
Бе изминало толкова време от последната им среща, а той бе единственият, който я бе докосвал. „Престани“, заповяда си тя.