— Нямам намерение да идвам в апартамента ти, Джейкъб. Между нас няма нищо.
— Е, и двамата знаем, че не е така — възрази той. — Но няма да те поканя у дома. Какво ще кажеш за „Кардучи“? Бистро във Вилидж, страхотна храна и работи до три.
Роуз изведнъж почувства глад. Така се бе увлякла в приказки с Дейзи Маркъм, че не бе хапнала нищо от закуска.
— Какво те кара да мислиш, че ще приема?
— Сигурен съм, че ще ме поздравиш — отвърна Джейкъб. — Напуснах „Ротщайн Риълти“. Вече съм горд собственик на нова сграда.
— Какво общо има това с мен?
— Намира се в Алфабет Сити — каза той.
Беше й необходима секунда, за да схване за какво говори. След миг Роуз стисна здраво слушалката.
— Мамка ти! — процеди тя през зъби.
— Не намесвай майка ми — упрекна я Джейкъб и се усмихна, когато си представи изражението й. — В твой интерес е да се срещнем, Роуз. Трябва да изясним нещо.
Роуз затвори с трясък.
Бързо освежи грима си. Не би допуснала никой да я види ядосана, без да е ослепително красива, особено Джейкъб. Сложи ново червило и неутрални сенки и се напръска с ненатрапчив парфюм. „Проклет да е!“ Бе купил нейната сграда, нейния трофей. Как се бе добрал до сведения за нея? Гневът напълно разсея умората й, докато закопчаваше най-скъпите си бижута, великолепни обици и огърлица с жълти диаманти и перли. Струваха общо шестдесет хиляди долара. Роуз се постара външността й да покаже на онзи негодник колко е преуспяла. Никога нямаше да я надмине, никога. Въпреки че току-що бе отмъкнал ценния трофей изпод носа й.
Щеше да бъде в безопасност, защото щеше да отиде със собствената си кола и да шофира сама. Иначе никога не би рискувала да излезе с тези бижута на улицата.
Роуз се огледа в цял ръст. Розов „Шанел“, високи обувки, диаманти, перли и луксозна дамска чанта. Да, имаше вид на милионерка. Щеше да го накара да се изяде от яд.
Излезе от апартамента си, заключи вратата и слезе по стълбите до поршето си. Гневът постепенно отшумяваше, примесен с облекчение. Вече бе свикнала да се бори срещу фамилията Ротщайн. Джейкъб искаше война? Е, добре. Бе готова да приеме предизвикателството.
— Роуз — Джейкъб галантно се изправи. — Добър вечер.
— Да си спестим любезностите, а? — каза тя.
Три четвърти от масите в „Кардучи“ бяха заети и очевидно имаше защо. В този час заведението нямаше конкуренция в района. Беше малко бижу, скътано в приземния етаж на кооперация във Вилидж край улица с три платна, със старинни орнаменти и фенери отпред. Мразовитата зимна нощ изчезваше веднага щом човек прекрачеше прага. Пианист свиреше тих рагтайм, гореше камина, а стените бяха облицовани с дъбова ламперия. До бара се тълпяха клиенти. Сервитьорите бяха над петдесетте и изглеждаха невероятно самоуверени.
На всяка маса имаше свещи, но никакъв скъп кристал или сребърни прибори. Беше истинска италианска гостилница, изпълнена с аромат на печено месо и зеленчуци, от който стомахът на Роуз силно закъркори.
— Хм! — засмя се Ротщайн. — Това не се връзва със скъпите дрънкулки, които носиш.
Роуз седна. „Проклет стомах“. Опита се да запази достойнство.
— Искам да приключим колкото е възможно по-бързо.
— Какво, нямаш време за вечеря? Мисля, че поне трябва да хапнеш нещо. Тук има много вкусни хлебчета, фокача с розмарин и сол…
— Върви по дяволите — каза Роуз, когато се настани на скамейката от тъмно дърво срещу него и посегна към панера за хляб. Хапна един залък. Беше превъзходен.
Появи се сервитьор.
— Ще поръчаме бутилка домашно „Кианти“ — каза Джейкъб — и за мен „Портърхаус“.
— Филе „Миньон“ — избра Роуз, предавайки се на глада. — Значи си отмъкнал моята сграда?
Джейкъб я погледна в очите.
— Купих я напълно законно.
— Купил си я само защото аз я исках — злобно промърмори тя.
Той се замисли.
— Не само. Сделката е страхотна. Възхищавам се на вкуса и усета ти. След ремонт, осигуряване на охрана и благоустрояване на района се надявам да спечеля два милиона. Върху тази основа ще изградя „Джей Рот Корпорейшън“.
— „Джей Рот“? Оригинално.
— Този сарказъм не подхожда на красотата ти. Възнамерявам да превърна сградата в крайъгълен камък на компанията си. За разлика от теб, ще инвестирам само в центъра. Тук печалбите са по-големи. Мисля, че в Манхатън има непроучени кътчета, които чакат да бъдат разработени.
— Къде например?
Отново познатата чаровна усмивка.
— Не издавам тайните си.
Роуз промърмори:
— Значи си ме повикал тук, за да натриеш носа ми и да ми кажеш, че вече имам двама врагове вместо един?