— Знаете ли какво, уморена съм — каза тя. — Трябва да си легна рано. Ще взема душ и ще се видим сутринта.
Половин час по-късно бе в леглото си, привидно заспала. След още петнадесет минути вратата проскърца — родителите й проверяваха дали спи дълбоко. Роуз остана със затворени очи, дишайки равномерно. Чу вратата да се затваря, а след малко — баща си да плаче.
След безсънна нощ Роуз се измъкна от леглото още когато първите розови лъчи на зората проникваха през малките прозорци и огряваха сивите климатици на индустриалната сграда отсреща. Боса се промъкна в кухнята. Писмото лежеше отворено на една полица. Роуз го грабна, с пресъхнало гърло.
„Уважаеми господин Фиорело,
Уведомяваме ви, че предвиденият срок, в който бихте могли да се възползвате от офертата ни за петдесет хиляди долара, изтече. «Ротщайн Риълти» не желае да поднови тази оферта или да предложи друга компенсация в случай, че доброволно напуснете ползваното помещение. Условията по договора за лизинг ще бъдат уважени от «Ротщайн Риълти» съобразно закона. Наемът трябва да бъде изплащан в срока, посочен в договора. При първо пропускане на плащането ще започне принудително освобождаване на помещението, както е предвидено в договора.
Мандел, Уилсън, Саперщайн и Томас представляваха „Ротщайн Риълти“.
Сърцето й се разтуптя и тя се отпусна на един стол, замаяна от страх. Но бързо се отърси от уплахата. Стана, вмъкна се в банята и набързо взе душ, а после избра от гардероба си най-хубавия официален тоалет, който си бе купила през лятото, когато работеше като администраторка в счетоводна къща. След това изтича при Елиз за помощ с грима, прибра косите си на кок и се отправи към централната част на квартала.
Бе решила да отиде в „Ротщайн Риълти“.
Адвокатите да вървят по дяволите. Нямаше друг начин. Роуз подозираше, че ръководителите на компанията не знаят какво вършат упълномощените им лица. Все пак това бе само малка част от огромната империя. Не бе възможно централното ръководство да следи всичко. Роуз щеше да отиде при тях, да им обясни положението и да предложи компромис. Двеста хиляди долара и баща й просто щеше да си тръгне. Можеше да наеме друго помещение, а цялата сграда да бъде на разположение на „Ротщайн“. Всички щяха да спечелят.
Офисите на „Ротщайн“ се намираха близо до центъра „Рокфелер“, в лъскав небостъргач от съвършено гладък гранит. Роуз почти бе стигнала там, когато осъзна, че няма представа как да действа.
Нямаше уговорка… не знаеше към кого да се обърне. Самата тя бе работила като администраторка. Нима би пуснала някого, без да има уговорена среща? Спря се, сви в една странична уличка и потърси телефонна кабина. След няколко секунди откри една, за нейна изненада, напълно здрава. Позвъни на 411, записа номера на „Ротщайн Риълти“ и стисна палци. Беше осем и двадесет сутринта. Да… прозвуча записано съобщение:
— Ако знаете вътрешния номер на лицето, с което желаете да се свържете, наберете го сега.
„Модерна техника — помисли си Роуз с огорчение. — Разбира се, че «Ротщайн» имат автоматична система“. Изчака.
— Ако не знаете номера, натиснете звездичка за поименен указател на компанията или нула, за да оставите съобщение…
Роуз бързо натисна звездичката. Набра 7 6 8. Р. О. Т.
— За да изберете… Джовани Ротандо, натиснете единица сега. За да изберете… Фред Ротщайн, натиснете единица сега.
Фред Ротщайн бе главният изпълнителен директор. Роуз не мислеше, че ще има голям късмет с него. Продължи да слуша.
— Сет Ротщайн… — продължи гласът. — Том Ротщайн… Уилям Ротщайн.
Като на лотария, Роуз натисна единицата.
— Свързахте се с гласовата поща на Уилям Ротщайн от „Връзки с обществеността“ — каза любезният глас. — Ако обичате, оставете съобщение след сигнала. Тук е вътрешен 1156.
Роуз преглътна и се постара да заговори спокойно.
— Уилям, обажда се Роуз Фиорело за потвърждение на уговорката ни за девет. Секретарката ти не позвъни в офиса ми, така че предполагам, че всичко е наред. Ще се видим в девет.
Затвори и усети, че по челото й е избила пот. Часовникът на ръката и показваше осем и двадесет и две. Кафе-сладкарницата отсреща изглеждаше евтина и тя се запъти натам.