Роуз благослови деня, в който бе решила да обзаведе апартамента на Салерни с всичко най-добро за своя сметка. Подаде й ръка, което бе знак за край на аудиенцията.
— Ще видя какво мога да направя — обеща Салерни и Роуз излезе.
Шестдесет и трета глава
Когато получи очакваната вест почти месец по-късно, Роуз реши, че трябва да се срещне със сестрите си. Попи долетя от Ел Ей, доволна да се откъсне за малко от приготовленията за сватбата, а Дейзи пристигна от Англия, където бе отишла да погостува на родителите си. Роуз бе изненадана колко се зарадва да види другите две момичета. Прегърнаха се с искрена топлота. „Почти като истински сестри“, помисли си тя с усмивка. Може би Дейзи бе права, че кръвната връзка най-сетне ще ги накара да се почувстват близки.
Разгледаха апартамента, от който Джейкъб тактично бе излязъл, и се настаниха на красивия диван, докато Роуз приготви кафе с канела.
— След малко ще дойде дон Салерни. А сега искам и двете да…
— Почакай. Какво каза? Той ще дойде тук? Мислех, че ни викаш само за да ни осведомиш докъде си стигнала.
— Настоява да ви види с очите си. От любопитство предполагам.
Попи потръпна.
— Господи. Не зная… хладнокръвен убиец…
Роуз пребледня.
— Хей, не знаем дали е убивал. Поне не със сигурност. Освен това имаме нужда от него, ако искаме да открием родителите си.
— Искаме — решително заяви Дейзи. — Това е единственото липсващо парче в живота ми, Попи. Трябва да се държим учтиво с него.
— Добре, добре — каза Попи и разпери ръце. — Ако се добере до нещо…
Сви рамене.
— Трябва да бъдеш много любезна — предупреди я Роуз. Когато забеляза изражението на сестра си, добави: — Е, добре, ако не можеш, просто си трай.
На вратата се позвъни. Роуз вдигна домофона.
— Като говорим за вълка… — промърмори Попи и Дейзи я срита в пищяла.
— Да — каза Роуз на портиера и предупредително изгледа Попи. — Може да се качи.
Роуз държеше вратата отворена, когато дон Салерни пристигна. Покани го в апартамента на годеника си.
— Не е зле — отбеляза той, след като огледа обстановката.
— Дон Салерни, позволете ми да ви представя сестрите си Дейзи Маркъм и Попи Алън.
Салерни остана с втренчен поглед.
— Porca miseria! Като тройно огледало — одобрително облиза тънките си устни с острия връх на езика си.
Роуз забеляза леката гримаса на Попи.
— Заповядайте, седнете — покани го тя и застана пред сестра си, за да скрие лицето й от погледа му. — Да ви донеса ли нещо? Минерална вода, кафе?
Салерни посочи към кристална гарафа.
— Скоч с лед.
Дейзи не можа да прикрие удивлението си и повдигна вежди. Беше девет часът сутринта.
— За история като вашата, красавици, е нужно малко настроение — каза Салерни и Дейзи изведнъж наостри слух.
— Значи сте открили нещо… дон Салерни.
— Може да се каже — отвърна той. Изчака, докато Роуз му поднесе чаша със златиста течност и кубчета лед, и едва тогава заговори. Гласът му бе тих и затова звучеше още по-страховито. Дори Попи се заслуша като хипнотизирана. Този човек определено притежаваше обаяние. — Първо, както вие двете вече знаете, момичета… — Попи настръхна при думата „момичета“, но Салерни не обърна внимание. — … със сестра ви имаме общ бизнес. Тя ме помоли за услуга… — разпери ръце като Попи преди малко — … а един добър домакин не може да откаже на клиент. Затова позвъних на няколко души. Ти — кимна към Дейзи — си се обърнала към „Дженъс“. Добър ход, но някой ги е накарал да се откажат, което ме заинтригува и се убедих, че наистина е станало така. Някакъв тип оставил съобщение на телефонните секретари на детектива, който е поел случая.
— Какво съобщение? — попита Дейзи.
— Шест изстрела с пистолет — каза Салерни. — На всичките му телефони: в дома му, във вилата и дори в тайния апартамент, нает под чуждо име, в който водел любовниците си. Решил да ви разкара и да не се забърква повече. Сдобих се с копие от сведенията му — предупреди ги с поглед да не любопитстват как. — Не е стигнал далеч, но е попаднал на две следи. Мъж, свързан с агенцията за осиновявания в Лондон, е починал в затвора, където е лежал за съучастничество в убийство. Убиецът бил от клана Фредеричи, фамилия от Неапол, която няма живи наследници. Свързах се с някои от старите си другари, които са въртели бизнес с този клан. Попитах за три осиновени момичета. Не знаеха много, но продължихме да разпитваме и да издирваме източници. Най-сетне се натъкнахме на нещо. Три бебета били оставени пред портите на манастир в Абруцо и били взети за осиновяване от семейство Фредеричи. Необичайно е фамилия като тях да се захване с нещо подобно. Но жената, на която монасите са дали момиченцата, не ги е отгледала.