Дейзи видя сълзите на Попи, както и Роуз. Никоя от двете не каза нищо. Сърцето на Дейзи преливаше от благодарност, че най-сетне стоеше тук и знаеше истината. Мисълта за умишления палеж бе потискаща и мъчителна. Потръпна, когато си представи тялото на майка си, обгоряло до неузнаваемост. Но дълбоко в себе си бе благодарна, защото най-сетне бе разбрала, че не е била отхвърлена, а спасена. Родителите й бяха спасили живота й, бяха я обичали. Сякаш видя ослепително красивата си майка, жената от онези стари снимки, която я бе държала в изящните си ръце и я бе люляла с майчинска нежност. Би продължила, ако някой й бе дал възможност.
Мислено отправи молитва за душите на родителите си. Те не бяха имали шанс, но се бяха погрижили тя да го получи. Погледна Роуз и Попи. Имаше поне сестрите си, въпреки че един зъл човек се бе опитал да ги раздели завинаги. Паметта на родителите й нямаше да бъде заличена. Те бяха семейство и вече чувстваха връзката помежду си.
Имаше две сестри. Той никога нямаше да й ги отнеме.
Роуз се взираше в почернялата земя, докато Попи обикаляше разплакана, и усети как в сърцето й се затвори кръг. Винаги се бе смятала за италианка, заради произхода на баща си, и това й се струваше естествено, като завръщане у дома. Но се запита какво ли би искала майка й. До този миг тя бе таила жажда за отмъщение, която я разяждаше отвътре. Но сега, докато оглеждаше пустото място, където Роберто Париджи бе отнел живота на родния й баща, семейството и наследството му, осъзна, че родителите й не биха пожелали това. Хрумна й, че може би носи в себе си искрата на Роберто. Все пак имаха общи гени. Но той се бе предал на гнева и желанието да отмъсти. Разбира се, то бе безпочвено, породено от чиста завист, а чувствата на Роуз бяха съвсем други. Но нямаше да следва пътя, по който бе поел чичо й.
Щеше да отмъсти по свой начин, така, че родителите й да намерят покой. Нямаше да пролее кръв, защото тя бе по-добра от него.
Тя бе дъщерята на Луиджи и Мозел.
Рязко се обърна. Не можеше да издържа повече на гледката.
— Да отидем в замъка Париджи и да видим дали принцът си е у дома. Имаме сметки за уреждане с него.
Роуз и Попи се отправиха обратно към пътя надолу по хълма. Дейзи с насълзени очи целуна върховете на пръстите си и докосна земята.
Това бе нейното сбогуване.
Шестдесет и пета глава
— Какво имаме за днес?
Принц Роберто ди Париджи се обърна към личния си секретар с обичайния сутрешен въпрос, изречен с безупречен аристократичен акцент, който старателно бе усвоил. Не допускаше в говора му да се промъкне дори една диалектно произнесена дума, която да загрози съвършено правилния му книжовен италиански.
Помощникът му сеньор Гручи бе дребничък, слаб мъж със старомодни маниери. Бе свикнал да понася обиди от господаря си. Мразеше Париджи, но това нямаше значение, защото получаваше добра заплата. Принцът обичаше да се обгражда с подмазвачи и плащаше щедро, за да се отнасят към него с уважението, което смяташе, че му се полага.
— Сутринта ще пиете чай с мадмоазел Фльори — докладва той. — След това, принце, имате среща със сеньор Оливерио от компанията и обяд в замъка Барберини с комисията по изкуствата, за да обсъдите плановете за зимния бал…
Роберто отегчено махна с ръка. Беше горещо, а той бе мързелив човек. Приятно му бе да взема участие в заседанията на важни обществени комисии в Рим, където се водеха разговори за оркестри и художествени галерии. Бе уважавана личност от местния елит и най-важното, неговото име и името на замъка му вдъхваха страхопочитание. Но днес копнееше само за срещата с онази френска манекенка, с която тайно щеше да получи егоистична наслада. Предпочиташе такива момичета пред скъпи проститутки и преди да ги превърне в свои държанки за месец, винаги ги изпращаше на преглед при частен лекар, а после си тръгваха с перлена огърлица или чифт обици с диаманти за подарък. Караше някого от наемниците си да им се обади с предупреждение да държат езиците си зад зъбите.
— Отменете всичко, освен срещата с мадмоазел Фльори — нареди той. — Днес ще чета. Довечера можем да стегнем багажа за замъка.
— Много добре, принце — отвърна сеньор Гручи. — Да ви донеса ли нещо?
Роберто поклати глава.
— Свободен сте.
— Да, принце — каза Гручи и се оттегли с лек поклон.
„Невестулка“, помисли си Роберто. Но поклоните и честото споменаване на титлата му го ласкаеха. Въздъхна със задоволство. Щеше да пийне кафе в градината на покрива на дома си, да вземе хапчетата си и да се подготви за изживяванията с опитната Елен. После може би щеше да подремне…