Радваше се, че е богат и уважаван жител на Рим и семейната чест най-сетне е възстановена. Роберто не възнамеряваше да има деца и вече никой млад негодник нямаше да посрами рода, чието добро име бе спасил с толкова усилия. Щеше да завещае замъка на държавата, да дари акциите си на църквата и да се превърне в легендарния последен наследник на фамилията Париджи, благородник, който бе избягвал работа и бе направил така, че светът да се съобразява с неговите правила, вместо обратното.
Чувстваше се напълно щастлив. Бе осъществил всичките си най-съкровени желания.
Замъкът се намираше в покрайнините на градчето. Видяха го от колата, преди да паркират. Старинният му силует се издигаше на фона на яркото синьо небе и изглеждаше почти жив и одухотворен. Бе голям и внушителен и трите надникнаха през прозорците, преди да спрат наблизо и да слязат.
— Е — отбеляза Роуз, — доста по-сносно жилище от онова в Хеле Китчън.
— И от моя дом в Хоум Каунтис — добави Дейзи.
Попи остана с втренчен поглед. Никоя от трите не можеше да повярва, че предците им са притежавали нещо толкова великолепно.
— Всъщност този замък е негова собственост. Полага му се по право. Той е наследник на по-големия брат.
— Отживелици — промърмори Попи.
— Зная, че звучи нелепо… но в Европа титлите все още имат значение. Семейството ни е държало на традициите — обясни Роуз.
— Ако той няма деца, ние ще наследим замъка — изтъкна Дейзи.
— Само най-голямата от нас — каза Роуз. — Но коя е тя?
— Нямам нищо против да делим — каза Попи и погълна с поглед красотата на всичко наоколо. Изведнъж бе обзета от любопитство. — Това е семейното ни имение. Нали така се нарича? — попита тя.
— Да — отвърна Дейзи.
— Искам да влезем — нетърпеливо се обърна Попи към сестрите си. — Да разгледаме. Мислите ли, че ще ни пуснат?
Обиколиха замъка и огледаха от всички страни тухлената сграда във флорентински стил, съвършено възстановена, с балкони, кули и градина с висока ограда. На всяка постройка бе издълбано изображение на грифон, драскащ с нокти по щит.
— Какво е това? — попита Попи.
— Гербът му — отвърна Роуз и побърза да се поправи: — Нашият герб.
— Портите изглеждат заключени — каза Дейзи.
Роуз се приближи към масивната двойна врата в средата на стената и натисна звънеца. След миг прозвучаха стъпки по каменна настилка, които се приближаваха към портите.
Обърна се към сестрите си.
— Нека аз да говоря. Нали сте съгласни?
Вратата леко се отвори.
— Да?
Роуз съблазнително примигна.
— Идваме при принц Роберто Париджи.
— Принцът е в Рим — каза охранителят с дебел врат на безупречен английски.
Роуз нацупи устни.
— Сигурна съм, че ни продиктува този адрес. Ще бъде много разочарован, ако не го чакаме тук.
Тъмните му очи плъзнаха поглед по тялото й и на лицето му се появи усмивка.
— Специална поръчка? Американки? Заповядайте.
Когато вратата силно изскърца, Дейзи прошепна на сестрите си:
— Взе ни за проститутки!
Попи ехидно се усмихна.
— Шшт, Роуз е намислила нещо. Ще изненадаме стария мръсник.
Трите се усмихнаха широко, когато вратите се отвориха и пред тях застанаха още двама охранители с автомати на рамо. Дейзи пребледня и Роуз стисна ръката й.
— Много специална поръчка — каза тя и махна с ръка към сестрите си.
Двамата мъже с глуповати лица огледаха и трите и избухнаха в смях.
— Сестри! Тризначки! Голям късметлия е кучият му син — извика единият от тях на италиански.
Роуз им се усмихна.
— Предполагам, че трябва да почакаме в преддверието.
Поканиха ги в замъка.
— Стойте тук, ще се обадя в офиса му — каза охранителят.
Роуз изчака, докато той се отдалечи по стълбите, и даде знак на другите.
— Да вървим.
Бързо тръгнаха по старинните коридори и огледаха приемната, салоните, трапезарията с огромна камина, портретите и гоблените по стените, затаили дъх от удивление. През живота си Роуз не бе виждала толкова великолепна сграда. Затрепери при мисълта, че тя е собственост на убиеца на родителите й, стомахът й се сви и почувства нужда да седне.
Настани се на една резбована скамейка, но не след дълго охранителят се върна с по-хладно изражение.
— Нямат представа за тази поръчка. Сигурни ли сте, че е за тук?
— Може би ни очаква в Рим — въздъхна тя. — Е, добре, ще отидем с колата дотам.
— Знаете ли адреса? — попита охранителят с подозрително присвити очи.
Роуз бе направила проучване.
— Разбира се, скъпи. Appartamento Cinque, Numero Ottanto, Corso Vittorio Emmanuele Due22 — изрецитира тя по памет. — На последния етаж.