Секретарят се поколеба. Предпазливостта му се сблъска с неизменния страх. Париджи не обичаше други мъже да се месят в отношенията му с проститутките. Само той имаше право да ги обижда или гони. На никого от персонала не бе позволено да се държи грубо с жена, преди Роберто да й се насити.
— А аз напълно разбирам — решително заяви Роуз. — В замъка ни казаха, че е станало недоразумение, и ни изпратиха тук — говореше с престорен тексаски акцент. — Предложиха ни доста високо възнаграждение, господине, и пътувахме на негови разноски с „Конкорд“ до Лондон, а после дотук с „Гълфстрийм IV“. Ако поръчката бъде отменена, агенцията ни ще поиска неустойка за…
Гручи пребледня.
— Не разговаряйте с принца с този тон.
— Зная — нехайно каза Роуз. — Хайде, момичета, да вървим.
— Не! Почакайте!
Гручи попи потта от челото си. Проклети кучки! Какво да прави? Бяха летели с „Конкорд“, а после с „Гълфстрийм IV“, един от четирите самолета на компанията. Пресметна колко е струвало пътуването им. Роберто бе платил доста и навярно би искал да види стоката. Тризначки. Това бе необичайно. Похотливо ги огледа с крайчеца на окото си и погледна часовника си.
— Принцът трябва да пристигне всеки момент — каза той. — Можете да почакате тук, в коридора.
За щастие не се наложи да чакат дълго. Нервите на Дейзи бяха обтегнати. Попи стискаше ръката й и се опитваше да я успокои, за да не ги издаде. Самата тя не бе наясно какво изпитва. Гняв, нетърпение, любопитство, ненавист, напрежение… всичко това се бореше в нея, но маниерите, които бе усвоила в скъпо частно училище, й дойдоха на помощ за първи път в живота й. Прикри чувствата си зад маска на спокойствие и хвърли поглед към Роуз. Очите й святкаха като на кобра и Попи бе доволна, че не е на мястото на Роберто Париджи.
— Принцът вече е тук — дребничкият мазник се върна при тях. — Влезте в хола.
Придружи ги дотам. Роберто не обичаше край него да се мотаят хора от персонала, когато е в компанията на жени. Това го изпълваше с презрение и срам. Роберто бе обсебен от собствената си порочност, гласът на съвестта му отдавна бе заглушен, но чувството му за достойнство безспорно бе живо.
Не се срещаше открито с компаньонки или скъпи държанки и сеньор Гручи бе свикнал да се преструва, че не забелязва присъствието им.
— Добро утро, принце — промълви той. — Предполагам, че портиерът ви е съобщил, че имате гости. Аз не съм ги видял.
Това бе нормалният, дискретен начин за съобщаване, че са пристигнали проститутки.
Роберто примигна. Не бе поръчвал компания. Сигурно бе станало недоразумение в някоя от елитните агенции, към които се обръщаше понякога. Но сега имаше Елен и не им се бе обаждал най-малко от месец…
Не желаеше да изясни въпроса в присъствието на Гручи.
— Свободен сте — каза той.
— Благодаря, принце — отвърна Гручи с лек поклон и се оттегли. Бе доволен, че ще има дълга обедна почивка.
Щом вратите на асансьора изсъскаха и се затвориха след Гручи, Роберто отвори позлатената двойна врата на хола си, за да изгони кучките с подвити опашки. Не обичаше грешки, особено след сеанс с Елен, когато бе твърде изтощен за…
На дивана му седяха три млади жени. Примигна. Бяха красавици, с дълги и лъскави черни коси, стройни, с леко матова кожа и високи, изпъкнали скули. Наистина бяха прелестни, любимият му тип жени. Учудено втренчи поглед в тях, когато забеляза, че изглеждат съвсем еднакво. Еднояйчни тризначки.
Първата му мисъл бе одобрение за идеята на Мадам, която ги бе изпратила. Не ги искаше сега, но би могъл да им се наслади по-късно. Пристъпи напред и трите момичета станаха.
— Не съм ви поръчвал — каза той на италиански.
Роуз заговори. Предишната вечер внимателно бе обмислила точно какво да каже.
— Вие сте принц Роберто Париджи — започна тя. — Аз съм графиня Роуз Париджи. Това е графиня Дейзи Париджи, а това е графиня Попи Париджи. Вие сте убили баща ни, граф Луиджи, и майка ни, графиня Мозел. Открихме ви. Знаем цялата истина и сме дошли за отмъщение.
Отначало Роберто помисли, че сънува или че френската кучка е сипала в питието му някакъв халюциноген. Но видя очите им.
Сърцето му се разтуптя и се почувства замаян. Залитайки, се довлече до едно кресло и седна. Лицето му стана мъртвешки бледо.
— Нима сте си въобразявали, че няма да задаваме въпроси? — попита Дейзи.
В очите му проблесна лъч надежда.