Щеше да тръгне след двадесет минути. Надяваше се номерът й да се окаже сполучлив.
Роуз се опита да прикрие възхищението си, когато премина през въртящата се стъклена врата, фоайето на „Ротщайн“ изглеждаше внушително. Стените и подът бяха облицовани със съвършен мрамор с розови жилки под лъскавата повърхност, които говореха за много пари. Имаше три огромни картини с маслени бои в позлатени рамки. Не обърна внимание какво е изобразено на тях, но това едва ли имаше значение. Бюрото на рецепцията бе от резбован махагон. Зад него седяха две жени, които вдигаха телефоните и обслужваха върволицата от хора в костюми пред тях с безупречна бързина. Бюрото бе сложено върху персийски килим на светлосини и кремави шарки. Роуз бе виждала такъв в музея „Метрополитън“. Знаеше, че струва поне десет хиляди долара, може би повече. И двете администраторки бяха с елегантни тъмносини костюми „Шанел“.
Дланите й започнаха да се потят. Скришом ги изтри в дрехите си. Ако изглежда нервна, не би постигнала нищо. Роуз вдиша дълбоко през начервените си устни, задържа дъха си за миг и бавно издиша. Това бе естествен валиум. Решително пристъпи към рецепцията, проправяйки си път сред множество отговорни лица.
— Да, госпожо? — каза изисканата млада жена, без да вдигне поглед.
Роуз мислено отправи молитва.
— Роуз Фиорело за среща с Уилям Ротщайн — уверено каза тя.
Администраторката разтвори бележник с кожена подвързия.
— За девет не е записано нищо, госпожо. Бихте ли повторили името?
— Фиорело — нетърпеливо отвърна Роуз. — Не ми казвайте, че онази глупачка пак е сбъркала. За втори път…
— Ще се обадя горе в офиса…
— Вътрешен 1156 — каза Роуз с убедителна надменност.
Администраторката смутено наведе глава и тихо заговори по телефона.
— Секретарката му все още не е…
— Не е предала съобщението, че потвърждавам уговорката ни? — попита Роуз.
Момичето смотолеви още нещо в слушалката. Последва кратка пауза и Роуз едва не затаи дъх.
— Господин Ротщайн каза, че можете да се качите. На осмия етаж…
— Благодаря, вече съм ходила там — смело излъга Роуз.
Почти изтича до асансьорите, преди жените да я огледат от главата до петите и да започнат да се питат за възрастта й. Благодари на Бога, че вече никой не обръщаше внимание на хората около себе си.
Качи се в асансьора заедно с много мъже, някои от които й хвърлиха похотливи погледи, но Роуз остана с гордо вдигната глава и си даде вид, че не ги забелязва. Това, че бе стигнала дотук, бе истинско чудо. Може би всичко щеше да се уреди…
Асансьорът спря на осмия етаж, Роуз стъпи на мекия килим и попадна в друг оазис с мебели от масивно дърво и картини с маслени бои. Упътиха я към офиса на Уилям Ротщайн и продължи да върви, без да поглежда нито надясно, нито наляво. Очакваше всеки момент някой да я спре. Стигна до незаетото бюро на секретарката и тежката, внушителна дъбова врата с дискретна табела с име. Почука.
— Влезте.
Отвори вратата и застана на прага, чувствайки се неловко. Зад бюрото седеше едър, набит мъж с плешиво теме и елегантен костюм, който прелистваше някакви книжа.
— Мога ли да ви помогна?
Изгледа я любопитно.
— Аз съм Роуз Фиорело — каза тя и затвори вратата.
— Да. Секретарката не ми е казала за никаква среща тази сутрин.
— Дойдох да поговоря с вас за магазина „Прочутите деликатеси на Пол“. Намира се в сградата, която сте закупили на Девето Авеню. Искате да принудите наемателя да се откаже от лизинга си, а сега оттегляте предложението си за компенсация.
Той присви очи.
— Коя сте вие, по дяволите?
— Това не е важно — каза Роуз и усети прилив на адреналин. Сърцето й сякаш препускаше, а по челото й имаше капки пот. — Вие ръководите отдела за връзки с обществеността, нали? Няма да се прочуете с добро, когато се обърна към пресата и кажа, че прекратявате договора за лизинг на изряден платец, сключен преди двадесет години…
Уилям Ротщайн се усмихна ехидно.
— Разбирам — каза той тихо и равнодушно. — Фиорело. Ти си хлапето му. Хитър номер. Пратил те е тук да ме изнудваш.
— Нямате право да говорите за изнудване, вие, които режете тока на…
— Нека ти спестя малко време, преди охраната да те изхвърли — любезно заговори Ротщайн. — Няма да стигнеш доникъде с тази история. Знаеш ли колко обяви за имоти сме пуснали в „Поуст“, „Нюз“ и „Вилидж Войс“? Всеки ден си имаме работа със стотици хора като баща ти, които си въобразяват, че компанията ни е дойна крава, че могат да продадат мизерните си лизинги със стотици хиляди по-скъпо от стойността им. Ако някой ти е обърнал внимание, в което се съмнявам, просто ще използваме днешното ти посещение като доказателство за вашето изнудване.