— Вие ни притискате, а не ние вас. А прехраната на баща ми?
Ротщайн сви рамене.
— Предложихме на баща ти петдесет хиляди долара. Вместо да ги приеме, той отиде в полицията да си създава главоболия. Който ни се противи, ще понесе последствията — наведе се напред и тъмните му очи плъзнаха поглед по стройното й тяло. — Ти си привлекателно момиче. Затова ли те е изпратил при мен?
Бузите на Роуз пламнаха от ярост и срам. Пристъпи напред и посегна с разтреперана ръка да му удари плесница.
— Охо, истинска дива котка — не можа да повярва, че той й се присмива. — Не си го и помисляй, госпожичке. Тук не си в свои води.
Някой почука на вратата.
— Господин Ротщайн? Мелиса е. Да повикам ли охраната?
Леденосините очи на Роуз засвяткаха.
— Ще съжалявате за това, господин Ротщайн.
— О, да, разбира се.
Той се облегна назад, заливайки се от смях. Роуз рязко отвори вратата и застана срещу ослепителна блондинка на двадесет и няколко години, която я гледаше злобно.
— Не сте имали никаква уговорка…
— Сама ще изляза — каза Роуз, престори се, че не я забелязва, и тръгна по коридора. Страните й горяха, докато момичето крещеше след нея:
— Ще повикам охраната!
До единия асансьор имаше авариен изход. Роуз мина през него и изтича по стълбите три етажа надолу, а после се качи в друг асансьор. Никой нямаше да я изхвърли. Стисна клепачи, за да спре сълзите, които напираха в очите й. Това бе невероятно. Семейството й бе съсипано, а тя не можеше да стори нищо.
Роуз помогна на родителите си да преживеят следващите две седмици. Свърза се с хазяина и го помоли да изчака с предупреждението за напускане. Намери евтин двустаен апартамент и позвъни на обяви от раздел „Предлагам работа“. Баща й закри магазина, продаде оборудването и дари запазената стока на приют за бездомници. Тя се постара да не го оставя да размишлява твърде дълго за загубата.
— Това е възможност за ново начало — каза Роуз на баща си. — Имаш пет хиляди и си свободен от стрес. Освен това трябва да бъдеш силен заради мама.
Повтори същите думи пред майка си и след това забеляза как двамата й родители полагат усилия да изглеждат спокойни един пред друг.
Пол Фиорело си намери работа като управител на отделението за хранителни стоки в магазин „Патмарк“ на Трето Авеню. Работата бе прилична, но носеше по-малко пари, които се облагаха с данък, и не бе собствен бизнес. Роуз знаеше, че всеки ден, когато облича униформата си, той се чувства унизен. Но баща й никога не се оплакваше, а и ползваше здравни преференции. Майка й започна да ходи на лекар по-често и правеше всичко възможно да създаде уют в новия им дом. Но баща й бе човек с наранена душа и Роуз се зарече на всяка цена да успее да го излекува.
Успехът й се влоши. Изведнъж започна да гледа на всички предмети, които по-рано бе обичала, като на загуба на време. Литературата… каква полза имаше от нея? Историята се занимаваше с миналото. Географията… и дори математиката… просто не представляваха никакъв интерес за Роуз. Едва ли някога щеше да пътува в чужбина, а що се отнася до сметките, вече съществуваха калкулатори и компютри. Всичко това бяха излишни глупости.
Единственото ценно нещо бяха парите. Уилям Ротщайн й бе дал да разбере това.
Всеки ден Роуз мислеше за него и за меките килими, мебелите от масивно дърво и русокосата около двадесетгодишна секретарка. За играчките, които можеха да си позволят хора като него. И властта. Способността им да отнемат всичко, което някой е постигнал с двадесет години упорит труд, експертни познания в областта си и спечелена лоялност от страна на клиентите, и просто да го захвърлят.
С пари бе платено на онези адвокати да изпратят писмото. С тях бе подкупена нюйоркската полиция. Те отстраняваха всички спънки от общинските власти и държаха пресата настрана.
„Майната му на училището“, каза си Роуз с огорчение. Баща й би я напердашил, ако изречеше подобни думи в негово присъствие. Трябваха й само пари. Искаше баща й да има свой магазин, от който никой не би могъл да го изхвърли, а семейството й да живее в собствен дом. Къща със заден двор, където биха могли да отглеждат домати.
Един ден щеше да получи всичко това. Щеше да спечели достатъчно, и то от търговия с недвижими имоти.
Щом слузесто влечуго като Ротщайн бе успяло, защо да не успее и тя?
Пета глава
Попи сви по алеята пред къщата за гости и паркира. Благодари на всички рокаджийски богове, че родителите й притежаваха този имот и бяха настанили домашната си помощница в него. Тук можеше да остави колата, без да се безпокои, че някой ще я открадне. Никой не си бе у дома, освен Кончита. В гаража се виждаше микробусът й „Мерцедес“, с който понякога я бе вземала от училище. Попи бързо слезе и се притаи в подножието на Холивуд Хилс. Може би Кончита нямаше да я издаде, но все пак защо да рискува?