Джузепе погледна спящия си син.
— И вие ще имате деца.
— Надяваме се.
— Дано първото е момче — тържествено заяви Джузепе.
— Благодаря — отвърна Козимо, но дълбоко в себе си смяташе, че понякога брат му говори твърде помпозно.
— Когато свърши меденият ви месец, ела в замъка. Трябва да обсъдим доста неща — каза Джузепе на брат си.
— Обещавам — увери го Козимо, въпреки че нямаше намерение да удържи на думата си. Скоро „Париджи Рейлуейс“ щеше да стане „Париджи Транспортейшън“. Възнамеряваше да закупи и компания за полагане на пътни настилки. Съществуваха планове за изграждане на нови магистрали из целия полуостров и Козимо щеше да бъде част от това. След медения си месец щеше да лети до Швейцария за преговори с консорциум от инвеститори…
Джузепе седеше замислен в прашните дупки на някога великолепния си дом. Годините се изнизваха почти както по-рано, някои с обилна реколта и достатъчно приходи от вино за ремонт на покривите, а други с болести по лозята и суша, която водеше до уволняване на работници и увеличаване на наемите. Откакто той стопанисваше имението, състоянието му бе същото като поколения наред преди него.
Дълбоко в себе си негодуваше.
Козимо, жалкото парвеню, бе основал фирма с неговото фамилно име. Печелеше милиарди италиански лири годишно. Имаше модерни коли, отделно имение и стара, но съвършено възстановена вила в покрайнините на Рим. Но нали той, Джузепе, бе първородният син? Парите трябваше да бъдат негови.
Не преставаше да говори за това пред принцесата.
— Принцът има право върху всичко, което принадлежи на фамилията Париджи, cara2 — казваше Джузепе.
Мария кимаше и продължаваше да бродира, което бе нейното хоби. Отдавна бе загубила навик да слуша съпруга си.
Все пак той имаше слушател. Четиригодишният Роберто играеше с дървеното си влакче, докато баща му говореше и думите се запечатваха в съзнанието му. Постепенно започна да презира преуспелия си чичо Козимо. Бащата често слагаше момчето на коленете си и му казваше какво ще наследи.
— Един ден ти ще бъдеш принцът на замъка Париджи — внушаваше Джузепе на сина си. — Всичко това е твое. Никога не бива да допуснеш да загубиш правата на фамилията.
Роберто мрачно кимаше. Боготвореше баща си. Така бе до един пролетен ден, когато той бе на шест години…
— Готов ли е графът? — попита Джузепе детегледачката.
Тя направи реверанс.
— Si, Principe.3
— Много добре — отбеляза Джузепе и огледа сина си, докато жената го настаняваше на задната седалка на бугатито. Малкият граф Роберто бе увит в топли дрехи срещу лекия мартенски вятър. Като истински италианец той бе чувствителен към студа. Мария бе в болница със съмнения за туберкулоза, а сметките на Джузепе се трупаха. Нямаше достатъчно доверие на прислугата, за да остави сина си сам с тях и бе решил да го вземе със себе си на тази съдбоносна разходка.
Роберто заподскача от удоволствие на седалката, когато баща му включи на скорост, излезе от алеята пред замъка и се спусна по стария криволичещ път, който водеше до Сан Стефано. Оттам щяха да поемат по ново шосе, едно от онези, в чието построяване бе участвала компанията „Париджи Ентърпрайсиз“, както се наричаше сега.
— Къде отиваме, papa4? — попита той.
— При чичо ти Козимо — отвърна Джузепе.
— Защо, papa?
— Имам важна работа, Роберто. Нали ще бъдеш добро момче, когато пристигнем? Ще си избереш играчки.
— Да — излъга Роберто. Нямаше намерение да пропусне това. Обожаваният му баща щеше да постави чичо Козимо на мястото му и Роберто нямаше търпение да чуе разговора им.
Малкият Роберто скочи от колата и огледа къщата на чичо си, когато баща му го хвана за ръка.
— Какво мислиш, Роберто? Много е хубава, нали? — попита Джузепе. — Но не колкото нашия замък, разбира се.
— Не, papa — съгласи се Роберто със сериозен тон, макар и да не мислеше така. Съзерцаваше вилата на чичо си и тя му се струваше най-красивото нещо, което е виждал в живота си.
Сградата бе стара, със стени, боядисани в прекрасен цвят охра, и розови храсти, бели и жълти. Не се рушеше като техния замък. Керемидите на покрива бяха нови и съвсем здрави, алеята отпред бе посипана с чакъл, а конюшните — съвършени, като от списанията, които четеше майка му. Роберто видя нови, по-хубави коли в гаража, фонтани, които работеха, а не бяха обрасли с мъх, и професионално поддържани градини със старателно окосени тревни площи.