Къщата бе просторна едноетажна постройка, без кой знае какъв изглед, но за сметка на това с фантастична малка градина. Баща й бе поставил фонтан, внос от Италия, който чудесно се съчетаваше с тропическите храсти и пълзящите рози край оградата. Уханието на цветята бе толкова силно, че почти не се долавяше мирис на бензин и смог. Естествено, от гледна точка на Попи, най-хубавото бе, че къщата се намираше толкова близо до „Стрип“, че можеше да се стигне пеша.
Затрака с токчетата си на юг, където на две преки бе сградата на „Хаят“, висока и скучно функционална. Отпред винаги имаше спрели таксита. Качи се в едно от тях и каза на шофьора да я откара до Рейнбоу.
— Но това е само на…
Попи размаха банкнота от десет долара срещу него.
— Зная, но не ми се върви пеша.
— Добре — каза шофьорът и потегли.
Попи се усмихна самодоволно. Както казваха в „Спайнъл Тап“: „Парите говорят, само глупаците ходят пеша“.
Обзе я приятно вълнение. Щеше да стигне навреме. Късният летен залез сияеше зад лъскавите кули на „Сънсет Стрип“ и тя забеляза няколко проститутки, застанали толкова близо до шикозните хотели, че портиерите изглеждаха притеснени. След секунда щяха да довтасат ченгетата. Задаваше се първата тайфа метъл „пичаги“ с дънки и черни кожени якета с шипове или дълги прави коси до под кръста и няколко глемъри, гримирани като „Мотли Крю“, Момчетата с червило трябваше да се движат на групи, защото иначе биха си изпатили. Момичетата също изглеждаха супер. Сред тях имаше пънкарки, рокерки и типичните за Ел Ей „пички“, както ги наричаха по радио KNAC, с черни панталони, изрисувани със спрей, широки колани с ниски токи, кожени ръкавици без пръсти и платиненоруси коси, стърчащи нагоре. Онези, които не можеха да си позволят пластични операции, носеха стегнати сутиени с дебели подплънки. Всяко момиче бе с очертани с молив устни, червен маникюр и самочувствие до небесата.
Попи тръпнеше в очакване. Запита се кой ли ще свири тази вечер. Дори когато групата бе слаба, си струваше човек да прекара една вечер тук, да се напие и да пофлиртува с момчетата или още по-добре — с музикантите. Мокрите й сънища бяха за Джон Бон Джови или Рик Севидж, а понякога дори за Ад Рок от „Бийсти Бойс“. По-впечатляващо бе да харесваш „Слейър“, но тя не си падаше по тях. Твърдият метъл дразнеше слуха й и все пак не пропускаше и изявите на подобни групи. Тя бе от метълското братство и изпитваше удоволствие да се присмива на феновете на Деби Гибсън.
Таксито спря пред клуба. Попи слезе и тръсна дългите си коси със съвършен червеникаворус цвят.
— Хей, бонбон.
— Здрасти, сладурче.
— Бомба си…
Попи си даде вид, че не обръща внимание на одобрителните подмятания, когато навлезе сред тълпата, но прехапа устни, за да сдържи усмивката си. Някой видя това и докато влизаше, след нея прозвучаха множество подсвирквания.
Здравенякът на входа й махна с ръка.
Попи повдигна изящните си вежди и сложи ръце с лакирани нокти на гърдите си, които изглеждаха още по-едри със стегнатия сутиен с подплънки, а вдлъбнатината между тях се подаваше над изрязаното деколте на корсажа й. Притисна ги с пръсти, сякаш за да каже: „Аз ли?“
— Да, ти, сладурано.
Тежкарят я огледа от главата до петите, поразен от изваяните й форми, светлите й очи и мургаво лице, скъпата боя за коса, черната къса пола, ботите с висок ток и мрежестия чорапогащник. С миловидното си лице и нежна момичешка кожа тя представляваше късче от метълския рай. Приличаше на модел от клип на „Синдърела“.
Тръгна към него с уверена походка. Обикновено връстничките й се приближаваха плахо, с отчаяна надежда да получат пропуск или билет или просто да не бъдат изхвърлени. Но не и това хлапе. Естествено, той не изпита уважение, не гледаше сериозно на момичетата. Просто бе впечатлен от външността й.
— В списъка си — каза той.
Попи го удостои със зашеметяваща усмивка, която разкри съвършено равни бели зъби, плод на осемнадесетмесечните усилия на най-добрия ортодонт в Бел Еър.
— Благодаря — каза тя.
— Мамка ти! — един от рокерите от „Хеле Ейнджъл“ застана пред опашката и изръмжа: — Не провери името й. Даже не я попита как се казва.
Портиерът го изгледа заплашително. Тренираше културизъм и би могъл да смели всеки пиян рокер.
— Казва се Бонбон — отвърна той.
Попи понечи да извади фалшивата си лична карта.