— Добре — каза тя.
— Честна дума, ако се оставиш изцяло в моите ръце, ще направя така, че да изглеждаш чудесно — обеща Изабел, готова да приеме предизвикателството.
Дейзи погледна отражението си в малкото пукнато огледало над мивката. Имаше зачатъци на двойна брадичка, а косите й изглеждаха проскубани. На носа й се бе появила пъпка. Бе така погълната от писането, че още повече бе занемарила външния си вид.
— Добре, ще ти дам възможност да опиташ — отвърна тя.
Изабел плесна с ръце.
— Не се тревожи. Ще се получи.
Докато времето ставаше все по-студено, Дейзи се постара да не мисли за коледния бал. Все пак наближаваше краят на срока, който тя очакваше с нетърпение. Бе напечатала първата глава от романа си и я бе изпратила по пощата. Беше едва хиляда и петстотин думи. Дали не бе твърде кратка? Надяваше се да не е. Поне имаше за какво да мечтае. Всички момичета харесваха стила й. Бе започнала да вярва, че наистина има талант. Изабел непрекъснато й повтаряше, че ще стане новата Джили Купър. Чувстваше се по-щастлива и бе свалила няколко килограма. През следващия свободен уикенд двете отидоха да обиколят магазините в Уитъмбъри. Дейзи си купи по няколко броя от всички издания за хора с писателски амбиции. Изпълниха я със смесени чувства на надежда и отчаяние. От една страна, имаше очерци за издатели и традиционни автори и интервюта с писатели, които минаваха за популярни, макар и да не бе чувала за тях. Но от друга, на снимките всичко изглеждаше пошло и като че ли всички бяха с посивели коси, над петдесетгодишни. Присъстваха на конференции в занемарени хотели в Брайтън, печелеха конкурси, организирани от списанието, и явно плащаха за курсове по писане чрез кореспонденция. Хвалебствията за резултатите от тези курсове бяха от рода на: „Благодарение на вашия курс публикуваха мой разказ във «Фишинг Мантли» и спечелих шестдесет лири!“.
Дейзи не желаеше да прави подобни неща. Искаше да напише голям бестселър. Може би бе твърде амбициозна.
Не, тайно вярваше, че ще спечели конкурса на „Къмпани“. Най-популярните момичета в „Сейнт Мерис“ харесваха творението й, а те никога не грешаха.
Осма глава
— Добре.
Изабел тръсна червените си коси и критично огледа Дейзи.
— Не съм сигурна — възрази тя.
Погледна отражението си. Беше се опитала да пази диета, но не бе имало полза. Видя познатите издути бузи и се изпълни с обичайното презрение към самата себе си. Опитът да се издокара бе безсмислен. Единственото, което помагаше, бе да не мисли за себе си.
Писането бе добър начин. Емили, героинята й, бе слаба, с изпъкнали скули и стегнат бюст. Разцъфващата любов между нея и Рори, собственик на замъка Крейди, бе далеч по-интересна от терзанията на Дейзи Маркъм заради дискотеката в „Чатсфорд“.
— Каза, че ще се оставиш в моите ръце. Довери ми се — настоя Изабел.
Дейзи наклони глава встрани. Късите коси бяха сплъстени и залепнали от боята. Изабел я бе намазала и според твърдението на картонената опаковка косите й трябваше да добият „наситен тъмнокестеняв цвят“. В момента имаха цвят на развалена храна.
— Мисля, че е твърде късно — промърмори Дейзи.
Тактиката й на омразните дискотеки и купони, които не можеше да избегне, бе да намира някое тихо кътче и да се слива с тапетите. Да бъде незабележима.
Часовникът на Изабел запиука.
— Тридесет минути. Добре. Сега ще те измием. Наведи глава назад, ако обичаш — Дейзи се наведе над напуканата мивка. Студеният ръб се вряза в тила й. Усети как Изабел завъртя кранчетата и обля косите й, а после втри от балсама, който вървеше в комплект с опаковката боя. Бе платила цели пет лири за всичко това. Надяваше се да си е струвало.
Вратата се отвори със скърцане. Дейзи се опита да надигне глава, за да види кой е.
— Не мърдай — Изабел натопи пръсти в голяма чаша и пръсна още вода на косите й. — Здравей, Виктория.
— Трябва да бъдете готови до седем — каза тя. — Автобусът чака. Какво правите?
— Не е твоя работа — троснато отвърна Изабел.
Виктория заговори със звънлив глас.
— Разкрасяваш Дейзи? Колко хубаво — каза тя с тон, който издаде, че се съмнява в успеха й.
Преди да излезе от стаята, Дейзи я чу да се подсмихва под носа си.
— Стига — рязко изправи гръб. — Изабел, няма смисъл. Няма да ходя никъде.
— Трябва. Ако не дойдеш, всички ще забележат — красивото лице на приятелката й застана срещу нейното. — Ще стане още по-лошо. А сега стой мирна, докато те изсуша със сешоара.
Дейзи се загледа през прозореца, докато Изабел оформяше прическата й. Беше шест и половина и вече бе тъмно и студено. Декемврийският хлад витаеше във въздуха. Дворът на „Сейнт Мерис“ бе осветен от фаровете на големия автобус, спрял пред централния вход. Край него се събираха учители. Госпожица Крауфорд бе облечена с кървавочервена сатенена рокля, която подчертаваше хилавото й тяло. Въпреки силната светлина, Дейзи успя да забележи, че в мастиленосиньото небе проблясват звезди. След малко щеше да стане мразовито. Носът й винаги почервеняваше от студа, като на елена Рудолф. Щеше да помоли Изабел да й сложи мъничко повече пудра.