— А сега грим — каза Изабел. — Малко руж, но без да прекаляваме… Не мърдай… Нямаш нужда от спирала. Миглите ти са невероятни…
— Искам да видя на какво приличам. Сигурно изглеждам като клоун — промърмори Дейзи.
— Почакай да свърша. Затвори очи, ако обичаш.
— Тези сенки са розови — ужасено извика Дейзи.
— Бледорозовото се съчетава чудесно с червеникава коса. А сега затвори очи. Благодаря. Най-сетне.
Когато бе готова, Изабел накара Дейзи да облече роклята, която бе избрала за нея. Бе истински кошмар, когато бяха тръгнали да обикалят магазините за подходящ тоалет. Дейзи не искаше дори да мисли за тялото, което бе видяла в голямото огледало в пробната. Подпухнало и грапаво като портокалова кора, с огромни задни части, бричове и дори възглавнички под коленете. Преди да се погледне на светлината на неоновата лампа в онзи магазин, не знаеше колко грозна гледка представлява всъщност. Бе преглътнала сълзите и благодарила на Бога, че е сама. Изабел се бе съгласила да изчака отвън. При вида на отражението си Дейзи изпита желание да заживее съвсем сама на далечен остров, където няма да я вижда никой, освен някоя и друга птица.
Нищо чудно, че никога не ходеше да си купува дрехи.
Изабел бе взела нещата в свои ръце и бе избрала рокля в същия размер като всички, които Дейзи бе отхвърлила. Беше твърде скъпа, но тя бе прежалила парите само за да се измъкне от магазина и жестоките огледала в него. Сега успя да се натъпче в нея. Беше тясна, но се оказа подходящ номер. Горната част бе стегната като корсет и скриваше издутото й шкембе, а полата бе с две набрани фусти, които почти прикриваха тлъстините на ханша и бедрата й. Цветът бе практичен — тъмночервен, почти черен.
— Няма да личат петна от вино — бе казала Изабел.
Сега приятелката й затвори ципа на гърба й и провря теленото копче на тила през кукичката.
— Чудесно. Можеш да се обърнеш към огледалото.
Дейзи отмести ръце от лицето си и примигна. Едва позна момичето, което я гледаше от огледалото. Косите й изглеждаха красиви, кафяви, с лек червеникав оттенък и подвити така, че почти прикриваха двойната й брадичка. Изабел наистина разбираше от грим. Розовите сенки подчертаваха сините й очи, фон дьо тенът изравняваше цвета на кожата й, а с руж бяха загатнати скули, каквито тя нямаше.
Роклята бе тъкмо за нея. Изглеждаше с пищни форми, но нима това бе лошо? Къс жакет от черна дантела прикриваше пълните й ръце, а бродерията във вид на паяжина им придаваше деликатност. Недостатъците на фигурата й бяха почти наполовина невидими. Естествено, стегнатият корсаж повдигаше едрия й бюст, който бе единственото достойнство на тялото й. Гърдите й се подаваха над коприненото деколте като издути пухени възглавници.
За първи път от детството си Дейзи изпита задоволство от външността си.
— Ооо! Благодаря.
— Ослепителна си — увери я Изабел.
— Моля те — Дейзи погледна дългите руси коси на приятелката си, прозрачния гланц на устните й и бледосинята й копринена рокля. — Няма смисъл да лъжеш. Поне не изглеждам толкова ужасно, колкото друг път.
— Ще бъдеш звездата на вечерта — въодушевено каза Изабел.
Дейзи се усмихна глуповато.
— Побързайте и двете — Ема подаде глава през вратата. — Седем часът е… Господи, Дейзи! Изглеждаш изумително.
— Наистина ли мислиш така? — свенливо попита Дейзи.
— Прекрасна си.
Изабел я задърпа за ръката.
— Да вървим. Нямам търпение.
Госпожица Крауфорд и господин Джеймс, учителят по математика, който, изглежда, не се чувстваше удобно с наетия костюм, провериха момичетата по списък, преди да се качат в автобуса. Петдесет тийнейджърки едва се побраха на сивите седалки с оранжеви шарки, сред шумолене на сатен и тракане на токчета. Дейзи не можеше да носи обувки с висок ток, защото краката й се подуваха. С тази рокля нямаше нужда.
Няколко момичета й казаха, че изглежда страхотно.
Виктория мина покрай нея и подигравателно повдигна вежди.
— Каква трансформация. Кога ли ще се превърнеш отново в тиква?
— Каляската се е превърнала в тиква — поправи я Арабела, която бе с рокля от черен сатен и обици с истински диаманти.