— Е, все пак говорим за Дейзи — шепнешком й напомни Виктория, така че Дейзи да чуе.
— Не й обръщай внимание — каза Изабел. — Просто завижда. Казах й, че ще участваш в конкурса на „Къмпани“, и оттогава е още по-гадна. Ужасява се, че ще спечелиш.
— Мислиш ли? — попита Дейзи със задоволство.
— Моля за внимание, момичета — каза госпожица Крауфорд. — Не забравяйте, че всички трябва да се приберете до единадесет. И никакъв алкохол, с изключение на шести курс. Наказанието е изключване.
— Охо! — обади се Виктория.
Автобусът премина през дивния пейзаж на Съри. Дейзи се взираше навън през прозореца, докато Изабел и Ема си бъбреха за момчета. Приятно й бе да гледа клоните на дърветата край тесните селски пътища, които се търкаха в стъклото и селата с къщи от червени тухли, осветявани от фаровете. Радваше се, че бе излязла от „Сейнт Мерис“. Искаше й се пътуването да трае цяла нощ. Но малка част от нея тайно се вълнуваше. Изглеждаше по-добре от всякога. Може би някое момче щеше да я покани на танц. Със сигурност не привлекателно момче. Може би в „Чатсфорд“ имаше някой шишко на нейната възраст, който очакваше тази дискотека с ужас като нея. Дейзи погледна отражението на лицето си в стъклото на автобуса. Наистина бе хубаво. Най-популярният комплимент към пълничко момиче бе, че има хубаво лице, но при нея това не бе лъжа. Проклинаше се заради слабостта си към сладкишите. Господи, как й се хапваше нещо сладичко точно сега…
— Стигнахме! — извика Виктория.
Момичетата долепиха лица до стъклата. „Чатсфорд“ бе голямо здание във викториански стил, с чакълена алея и каменни лъвове и кули, пародия на готически орнаменти. Имаше стандартна архитектура на държавно училище. Но им се струваше екзотично, защото бе пълно с момчета.
Големите старинни фенери пред входа бяха запалени и под тях стояха учител и тълпа момчета с черни костюми.
— Какво правят? — запита се Изабел. — Защо са излезли?
— Оо, за да ни посрещнат и огледат — отвърна Ема и едва надвика смеха на останалите.
— Добре, момичета — каза госпожица Крауфорд. — Слезте от автобуса една по една, ако обичате. Виктория Кембъл, ти тръгваш първа.
— Да, госпожице Крауфорд — съгласи се Виктория, разтапяйки се от любезност. Изправи се с прилепналата си, почти прозрачна златиста рокля, метна коси назад и слезе по стъпалата с ослепителна усмивка на кинозвезда.
Някой повлече Дейзи към пътеката и тя се озова в колоната, която вървеше към вратата. Чу подсвирквания и подвиквания.
— Девет! Девет! Девет! — скандираха мъжки гласове.
Дойде ред на Ема да слезе.
— Осем! Девет! Осем!
— Какво правят? — просъска Дейзи зад Изабел.
Приятелката й бе избутана до стъпалата. Проследи я с поглед, докато слизаше сред хор от подвиквания.
— Десет! Десет! Да!
Дейзи тръгна след нея. За миг настъпи тишина, а после прозвуча смях. Тя смутено погледна момчетата. Някой се осмели да извика:
— Две.
Друго момче жестоко възрази:
— Толкова много?
Изабел я задърпа за ръката, докато стоеше като вцепенена и примигваше, и я отведе настрана. Едва тогава Дейзи осъзна, че са й поставили оценка по десетобалната система.
Избухна в плач и побягна към входа на училището през тълпата ухилени момчета. Вълна на срам и унижение заличи всичко на света от съзнанието й.
— Копелета! — изръмжа Изабел и се втурна след нея.
Дейзи се залута в коридора с дъбова ламперия и големи дърворезби, представляващи портрети на бивши ректори и капитани на отбора по крикет, чиито имена бяха гравирани със златни букви. Имаше мраморни бюстове, лъскави гранитни плочи на пода и вази с цветя. Докато търсеше тоалетната, по пълните й бузи потекоха сълзи.
— Дейзи!
Изабел я настигна и я сграбчи за дантеления жакет.
— Остави ме на мира — проплака Дейзи. — Изглеждам като клоун.
Приятелката й отвори най-близката врата и я блъсна в празна класна стая. Натисна ключа за осветлението и разтърси раменете й.
— За бога, изтрий очите си — почти изкрещя Изабел. — Трябва да се стегнеш. Не бива да те виждат така.
— Вече е твърде късно — каза Дейзи. Очите й бяха зачервени, от носа й се стичаха сополи и бе бледа като призрак. Ружът смешно се открояваше на страните й. — Не мога да повярвам, че успя да ме придумаш да дойда тук, Изабел. Толкова съм дебела и грозна. Разбира се, че никое момче не би ме харесало.
— Вземи — Изабел отвори малката си копринена чантичка й извади пакет носни кърпички. — Изтрий сълзите. Ще бъдем тук до единадесет. Трябва да…
Дървената врата проскърца и рязко се отвори. Стомахът на Дейзи се сви. Господи, ставаше все по-лошо. Някой от учителите от „Чатсфорд“ щеше да влезе и да я види в това състояние…