— Извинете — обади се нечий глас.
Дейзи се обърна. Зад нея бе застанало високо, кльощаво момче. Костюмът му стоеше безупречно, но личеше, че е слаб, като вейка.
— Ще имам ли честта да потанцувате с мен?
Виктория тържествувайки развя коси, приближи се към него и зелените й очи светнаха срещу Дейзи. Но се отдръпна, когато вместо на нея момчето подаде костелива ръка на Дейзи.
Виктория бързо се отдалечи, като змия, набодена с пръчка, но Дейзи се поколеба. Нима можеше да бъде сигурна, че това, не е още една жестока шега?
Вдигна поглед към лицето на момчето. На него бе изписан ужас.
Дейзи добре познаваше това изражение. Такова бе и нейното всеки ден. Издаваше очакване на унижение.
— С удоволствие — отвърна тя и на лицето й засия усмивка. Долови в очите му смесица на радост и облекчение.
— Тръгваме ли?
Когато минаха покрай Виктория, тя прошепна на Дейзи:
— Не се и надявай на нещо по-добро, Маркъм.
Изабел, която танцуваше с Том Райс, с удивление забеляза, че Дейзи е на дансинга.
— Кое е онова момче? — попита тя.
— Едуард Пауърс — отвърна Райс. — От чудесно семейство е. Доста богато. Умен е, но е малко ексцентричен. Кое е дебелото момиче? Приличат на Джак Спрат и жена му — засмя се той.
Изабел го удари.
— Млъквай! — размаха ръка към Дейзи. — Това е страхотно. Сега всички ще я видят да танцува.
Когато Дейзи се раздели с Едуард в единадесет, той й целуна ръка. Изпита огромна благодарност към него и се наложи да прехапе устни, за да не изрече това на глас.
— Надявам се, че някога ще се видим отново — каза той със старомодна любезност.
— Разбира се — увери го Дейзи. Не изпитваше никакво влечение към него, но не би допуснала да го накара да страда дори и секунда. — Ето телефонния ми номер.
Госпожица Крауфорд поведе момичетата към автобуса като овчар стадото си и докато Дейзи се качваше, всички нададоха викове.
Бе преживяла един от най-щастливите мигове в живота си.
Девета глава
— Искаме да поздравим Дейзи Маркъм — заговори сестра Клер с плътния си глас в тържествената зала. Подпря се със сбръчканите си ръце на дървената катедра и погледна момичетата, които седяха кротко на редовете със спретнатите си тъмносини униформи. — Дейзи е класирана на трето място на националния писателски конкурс и макар и да не получи голямата награда, представянето й е достойно. Сигурна съм, че всички се гордеем с нея.
Дейзи седеше на лакираната скамейка до Изабел и Ема, които въодушевено изръкопляскаха. Цялото училище я удостои със заслужени аплодисменти. Чу Виктория злобно да мърмори зад гърба й. Госпожица Крауфорд бе позеленяла от яд на мястото си сред другите учители. Хубаво бе, но Дейзи не се чувстваше удовлетворена. Трето място. Нито първо, нито дори второ. Очакванията й не се бяха оправдали.
— Ела да приемеш почетната грамота, Дейзи — развълнувано каза сестра Клер.
Дейзи се изправи и тръгна към нея с фалшива усмивка. Не желаеше да издаде разочарованието си. Пълен провал. Всички обичаха възрастната директорка със закачливия блясък в очите и дългите поли от туид, които обикновено носеше. Сестра Клер винаги се радваше на успехите на „своите момичета“. Явно смяташе, че това е голямо постижение за Дейзи. Резултатите й в училище бяха достатъчни, за да влезе в университет, но не в Оксбридж, Единбург или дори второкласните висши учебни заведения в Лондон и Дърам. Беше се разминала с прехвърляне в политехнически клас, но на косъм, така че никой не предвиждаше академични лаври за нея.
„За какво ми е тази глупава грамота?“, помисли си Дейзи докато се качваше на подиума.
— Браво, скъпа! — весело каза сестра Клер и й подаде луксозния лист хартия със златисти кантове. — Усмихни се за училищното списание.
„Господи, не и това унижение!“ Дейзи се изчерви, но успя да разтегне устни. Невероятно висока ученичка от шести курс със съвършено прави крака, малки гърди и дълги лъскави коси, които бяха запазена марка на момичетата от „Сейнт Мерис“ застана пред нея и я снима за страниците на „Газет“.
Сега всички родители, както и цялото училище щяха да узнаят, че не е победила в конкурса.
„Трябва да изпитвам благодарност“, каза си Дейзи.
Но не можеше. Чувстваше се като неудачница, проиграла единствения си шанс.
— Можеш да се върнеш на мястото си, скъпа — каза сестра Клер.
— Благодаря, сестро — промълви тя.
— Какво ще кажеш за този?
Изабел стовари пред Дейзи поредния проспект. Тупна върху купчината други брошури, разпилени на леглото й.
— Университет „Ракъм“ — прочете Дейзи. — Малък университет в сърцето на историческия град Оксфорд… О, стига, в Оксфорд има само един истински университет. Всички останали са колежи за секретарки и училища, лепнали към имената си думата „колеж“, за да подлъгват глупави американци, които си въобразяват, че имат нещо общо с Оксфордския университет.