Изабел се засмя.
— Вярно е за повечето. Но „Ракъм“ не е толкова лош. Имат изискване за прием две петици и една четворка. Лесно би се справила. Можеш да изкараш и три петици, ако обръщаш малко повече внимание на ученето.
Дейзи се нацупи.
— Всички предмети са толкова скучни.
— Разбира се. Но трябва да положиш усилие. Специалности те са свързани с изкуствата. Изучават се история, френски, литература, история на изкуството… и е близо до университета „Крайст Чърч“. Само помисли колко интересни хора можеш да срещнеш там. Впрочем — многозначително продължи Изабел — разбрах, че Едуард Пауърс ще следва в „Крайст Чърч“.
Дейзи въздъхна.
— Голяма хитруша си, а?
— Миналия уикенд излязох с Том.
— Как мина? Много повече се интересувам от твоя любовен живот, отколкото от това, което се опитваш да ми уредиш.
— Той спомена — невъзмутимо продължи Изабел, — че Едуард иска да знае къде ще кандидатстваш ти.
— Едуард Пауърс е приятно момче.
— Така каза и след последната ви вечеря заедно.
— Но не си падам по него — добави Дейзи и удари с крак по пода. — Никак. Не харесвам толкова кльощави момчета. Предпочитам да имат мускули. Знам, че не съм първа красавица и трябва да бъда благодарна на Едуард, че танцува с мен и се интересува що за човек съм. Но по-добре да остана сама, отколкото да се срещам с някого само защото съм… отчаяна дебелана, която трябва да тръгне с първия, решил да я заговори.
По бузите й изби руменина, най-ярка в средата, както когато бе дълбоко засрамена. За първи път бе толкова откровена с Изабел. Всъщност и със себе си.
За секунда приятелката й загуби ума и дума.
— Но навярно го харесваш като приятел — каза тя.
— Разбира се. Той наистина ми е приятел — усмихна се Дейзи. — Толкова е умен. И е страхотен джентълмен. Как може човек да не го харесва?
— Е, добре тогава. Аз ще кандидатствам в „Сейнт Анс“, така че ще имаш двама приятели. Освен това винаги си казвала, че държиш мястото да бъде красиво.
— На всяка цена — Дейзи най-сетне прояви интерес. — Не бих понесла да живея в сив индустриален град. Имам нужда от зеленина или поне красиви сгради.
— „Ракъм“ е от червени тухли — осведоми я Изабел, — но околността е прекрасна. Разходките из Оксфорд ще бъдат много приятни. Освен това има много музика, камерни представления, беседи. Можеш да членуваш в синдиката…
Дейзи погледна проспекта.
— Не е зле да започнеш да четеш по литература.
— Ако трябва да изуча повече от една Шекспирова пиеса, ще полудея. Приятели, романтика, селяни, шибана работа — каза Дейзи.
Изабел избухна в смях.
— Ужасна си. Причината е в госпожица Крауфорд. Тя прави всичко толкова противно.
— Може би история на изкуството. Нямам нищо против чести посещения в галерии и музеи.
— Тогава действай — широко се усмихна Изабел. — Благодари на щастливата си звезда, а не на мен. Трябва да зубря по три часа на вечер за кандидатстването в Оксфорд.
— Да.
Дейзи се усмихна на приятелката си, но мислите й бяха саркастични. „Трябва да се радвам, че не съм от класата на Изабел!“ Голямо щастие бе това, че тя нямаше шансове за Оксфордския университет. Едва ли някога щеше да блесне с нещо.
Близо до върха, но не и на него. Сякаш й бе писано да живее така.
Дейзи прекара следващите шест месеца в учене без особено старание. Подигравките почти бяха престанали, откакто Едуард Пауърс бе дошъл в училището, за да я види. Виктория Кембъл и подмазвачките й подхвърляха жестоки реплики, че Едуард тежи четиридесет килограма с мокри дрехи, но не ги изричаха твърде често. С известно злорадство Дейзи осъзна, че й завиждат.
За момичетата като Виктория не бе от значение дали едно момче изглежда добре, щом има пари и наследствена титла.
След смъртта на баща си Едуард щеше да стане сър Едуард, а съпругата му лейди Пауърс. Дейзи осъзна каква снобка е Виктория едва когато видя реакцията й, след като Изабел й каза, че Едуард е син на баронет. Съперницата й стана бледа като платно, а по-късно Дейзи изпита задоволство, когато я завари в библиотеката, забила нос в том на „Бъркс“, отворен на страница „Пауърс“.
— „Хадли Парк“ — мърмореше Виктория на новата си вярна сянка Катрин Джаксън. — Осем акра гора с дивеч, сграда от осемнадесети век, езеро и…
— Не си прави труда, Виктория. Зает е — тържествувайки каза Дейзи. После се упрекна за думите си, защото самата тя не проявяваше интерес към Едуард. Но изражението на Виктория й бе достатъчно.