— Добро утро, мадам Латур — промърмори Попи.
Бяха я записали в курса по актьорско майсторство на мадам Мари Латур, прочута петдесетгодишна французойка, доайен на обучението на бъдещи актьори в Ел Ей. Въпреки невзрачната си черна рокля, която приличаше на боядисан чувал, и грубите си кафяви обувки, мадам Латур бе сигурен билет за Холивуд за богатите тийнейджъри. Изключително скъпите й уроци по актьорско майсторство бяха инкубатор за звезди. Коридорът и офисът на школата й бяха украсени със снимки в рамки, а на най-видно място стояха портретите на най-преуспелите. Очевидно „мадам“ се гордееше не само с двамата си възпитаници, получили „Оскар“, а и с изявяващите се на малкия екран като актьори в сапунени опери или водещи телевизионни игри.
Попи направи недоволна гримаса. Родителите й бяха спрели джобните й пари и я бяха принудили да посещава този курс. Най-лошото бе, че майка й бе задействала всичките си връзки, за да уреди записването й. В групата имаше дъщери на продуценти и вицепрезиденти на студия и бе трудно да се намери място за дете на адвокат по семейно право.
Знаеше, че родителите й тайно мечтаят да влезе във филмовия бизнес или поне в телевизията, на която не се гледаше толкова сериозно, но там бяха парите. Музиката със сигурност не влизаше в сметките, поне доколкото зависеше от тях. Фактът, че Попи обожаваше рока, нямаше никакво значение.
— Днес имате чудесна възможност — гласът на мадам Латур бе нисък и дрезгав, а над горната й устна трептяха бели косъмчета. — Ще усвоявате актьорските умения в люлката на изкуството. Разбира се, това не е просто занаят, а удоволствие… призвание… благородно… силно…
Слушателите й изглеждаха впечатлени. Бяха вперили погледи в нея и въздишаха.
— За добрата игра е необходимо въображение! — изкрещя „мадам“ и накара Попи да подскочи на чина си. Удари с черен бастун по земята. — Днес вие поемате към своята мечта!
Курсът бурно я аплодира. „О, да“, помисли си Попи.
— Превъплътете се в чаша кафе!
— Хей, това е страхотно — обади се пъпчиво момче с часов ник „Ролекс“, което седеше пред Попи. — Искам да кажа, невероятно вдъхновяващо.
Попи вдигна ръка. Знаеше, че не би трябвало, но не можа да се сдържи.
— Mademoiselle?
— Да, мадам Латур — заговори тя с неуважителен тон. Другите курсисти се обърнаха назад към нея и й хвърлиха убийствени погледи. Попи не им обърна внимание. — Как да изиграя чаша кафе? Това е неодушевен предмет. Никой няма да ни кара да изпълняваме роли на предмети. Искам да кажа, откакто в трети клас се правих на дърво…
Преподавателката властно вдигна ръка.
— Трябва да почувствате топлината… затвореното пространство… В пластмасова чашка ли сте или в сребърна кана? — въодушевено ръкомахаше. — Изборът е ваш!
Курсистите започнаха да тананикат и да се поклащат. Някои от тях се тресяха и издаваха пронизителни звуци. Един младеж се просна по очи на килима.
— Великолепно! — извика мадам Латур. — Той направо се разплиска на пода!
— Мамка му! — промърмори Попи. — Колко продължава този курс?
— Осем седмици — прошепна пъпчивото момче пред нея. — Супер е, нали?
— Татко — захленчи Попи. Бе облякла най-приличния си тоалет: копринена рокля с копчета и малки подплънки на раменете, сандали с тънки каишки и слънчеви очила, вдигнати на главата. — Обещавам, че ще бъда примерна в училище. Миналата седмица получих шестица по математика. Ходя на онзи курс…
— Няма да се отказваш — мрачно заяви баща й.
— За нищо на света — присъедини се майка й.
— Не искам да се отказвам. Страшно ми харесва! С Джонатан Епстайн доста си допаднахме — излъга Попи.
— Той е много мило момче — каза майка й малко по-спокойно.
Телефонът в съседната стая звънна и в хола влезе домашната помощница.
— Обаждане за госпожица Попи.
— Кой я търси? — подозрително попита баща й.
— Каза, че името му е Рик Перес — осведоми го прислужницата.
Попи почувства, че страните й пламват. Дланите й започнаха да се потят.
— Кой е този Рик? Откъде го познаваш?
— От курса по актьорско майсторство — излъга Попи. — Той е партньорът ми за следващата задача.
Майка й забеляза руменината по бузите й.
— Явно не е евреин, с такова име.
— Ма-а-мо-о! — изръмжа Попи.
Баща й махна с ръка и я остави на мира. Попи забърза към вратата и едва се сдържа да не изтича по коридора.
— Ало, Попи е на телефона — каза тя.
— Как си, бейби? — попита гласът на басиста.
Бяха изминали две седмици от изявата на групата в клуба и тя бе загубила надежда, че ще й се обади. През тялото й премина неописуема тръпка. Зърната на гърдите и изтръпнаха под старомодния памучен сутиен и усети прилив на топлина в корема.