— Защо не се обаждаш? — сърдито попита тя и изпита желание сама да се срита в пищяла.
— На път сме. Знаеш как е.
„Ще ми се да знаех“, помисли си Попи.
— Тази вечер ще свирим в „Уиски“. Искаш ли да те включа в списъка на гостите?
Попи бе като ударена от гръм.
— Не мога — прошепна тя със съжаление. — Налага се да стоя затворена у дома.
Той се засмя.
— Кажи ми, че си поне на шестнадесет.
— О, разбира се — излъга Попи. Ставаше все по-убедителна. Може би все пак не бе толкова слаба актриса.
— Какво ще кажеш да се видим утре на обяд? Знаеш ли „Нейтънс“? Около един?
Следващият ден бе учебен.
— Няма проблем — решително отвърна Попи. — Е, до утре — върна се и продължи да умолява родителите си. Вече наистина бе важно! — Ти знаеш, татко…
— Изтъкни една основателна причина да получаваш джобни пари — строго каза баща й. — Откъде мога да знам какво ще правиш с тях след онзи инцидент?
— Ами… всички други в класа могат да си купуват най-новите записи, да ходят на кино и да отскачат до кафенето, а аз нямам пари и се чувствам… — Попи ужасено сниши глас. — … като ученичка от бедно семейство.
Майка й видимо пребледня. „Да! Едно на нула“.
— Джери…
— При известни условия, Попи — баща й се опита да прикрие уплашеното си изражение, но не успя да я заблуди. — Наполовина по-малко — отвори портфейла си и й даде две двадесетачки. — Толкова ви се полага, млада госпожице.
— Благодаря, татко — Попи прочувствено го целуна по бузата и долови задоволството му. — Отивам горе да уча репликите си.
На следващия ден в училище бе разсеяна. Дали Рик щеше да дойде? Дали щяха да забележат отсъствието й? Ако разберяха, че си е тръгнала… мисълта за това бе непоносима. Освен това нямаше секси дрехи. Трябваше да отиде в заведението с униформата си. Почти бе готова да се откаже, но нямаше начин да му се обади.
Истината бе, че за нищо на света не би пропуснала срещат с него. Беше толкова вълнуващо. Най-сетне малко разнообразие в скучния й безпроблемен живот. Мислите й не преставаха да се връщат към концерта, светлините, потните тела, еротиката…
По обяд с нехайна походка излезе от училището и се запъти към Ла Брея. Никой не я спря, явно никого не го бе грижа. Една тийнейджърка по-малко, за която да се тревожат.
Попи пристигна в „Нейтънс“ в един без двадесет и си поръча порция пържени картофи с кетчуп, но бе твърде нервна, за да яде. Плъзгаше вилицата по ръба на чинията и често поглеждаше часовника.
Стана един… него все още го нямаше.
И петнадесет, и двадесет… нищо.
Попи започна да се чувства неловко. Остави пари на масата и понечи да си тръгне, но в този миг го видя на прага по тениска и джинси, с разпуснати тъмни коси и слънчеви очила, през които я търсеше с поглед.
Момичетата по масите го зяпнаха.
Попи скочи и размаха ръце.
— Рик! Тук съм!
Най-сетне я видя и тръгна към нея. Изведнъж тя се засрами заради ръкомахането си, негримираното си лице и плисираната си ученическа пола и бяла риза. Прииска й се застланият балатум под да се разтвори и да я погълне.
— Здрасти, маце — Перес повдигна очилата си и зачервените му очи се плъзнаха надолу по униформата й. — Страхотна поличка. Много е секси — наведе се и леко я целуна по устните.
Коленете на Попи се подкосиха. Бе замаяна от близостта му. С периферното си зрение забеляза, че всички други клиентки я гледат. Вероятно се питаха какво намира този страхотен музикант в една ученичка. Почувства се смешна.
— Хапна ли вече?
Хвърли поглед към чинията й.
— Помислих, че няма да дойдеш.
— Не бих пропуснал това.
Погледна я право в очите така, че й се зави свят.
— Искаш ли нещо?… Ще повикам сервитьорката…
— Нищо от това меню — усмихна се той и хвана ръката й. — Да тръгваме.
Дванадесета глава
— Качвай се — каза Перес. Рязко отвори плъзгащата се врата на очукан син микробус и Попи се настани на предната седалка. Вътре се долавяше лек мирис на тамян или нещо подобно, а отзад се търкаляха празни бутилки. Той заобиколи, седна зад волана и потегли. — Добре дошла.
Попи срещна погледа му и се изпълни с радост. Това бе чудесно. Очакваше я приключение. Животът й най-сетне ставаше интересен. Сякаш бе освободена от затвор. Колко вълнуващо!
— Добре заварил — отвърна тя и дори не се изчерви.
Той включи разнебитеното старо радио, нагласи на станция KNAC и микробусът се изпълни с режещите звуци на „Master of Puppets“ на „Металика“. Щом натисна газта, Попи отвори прозореца от своята страна, чието стъкло се спускаше по примитивен начин, с ръчка. Свали шнолата от косите си, разпусна ги и вятърът развя златистите й кичури.