— Къде отиваме? — попита тя.
— Ще видиш.
Перес караше нехайно, с една ръка на волана, която едва го докосваше. Всичко в него привличаше Попи. Харесваха й пръстените с черепи, които носеше. Беше истински бунтар.
— Е, какво е да свириш в рок група?
Той се засмя.
— Много секс, наркотици и рокендрол, никакви пари.
Споменаването за секс подразни Попи. Всички онези кучки, които се навъртаха около него. Изпита ревност.
— Затова ли се захвана с музика?
— Не, исках и пари — собствената му шега го накара да избухне в смях. После я погледна през онези неустоими тъмни мигли. — Зак Мейсън пише страхотни песни. Исках да вляза в бандата му, за да ходя по разни места. Впрочем с какво друго мога да се занимавам? Да стана банков чиновник? По-добре да се гръмна.
Попи бе малко смутена. Надяваше се да не я разпитва твърде много. Не искаше да я вземе за наивно момиче от богато семейство.
— Но защо нямате пари?
— Не сме подписали договор за запис — Перес сви рамене. — Но дори и да подпишем, едва ли ще се продава. С повечето групи е така.
— Но вие напълнихте клуба — възрази Попи. Не можеше да има такава пропаст между бляскавия сценичен имидж на звезда, по която всички момичета въздишат, и реалния му живот.
Той се намръщи.
— Не ти се вярва, а, сладурче? Налага се да бутаме пари само за да ни поканят да свирим. Заведението получава по-голямата част от приходите, а останалото отива за надници на роудитата и бензин до следващия клуб. Истинско щастие е, ако ни остане нещо поне за една пица. По цяла седмица не вкусваме по-добра храна от онази, която ни донасят в съблекалнята.
Попи бе ужасена.
— Как оцелявате?
Перес дяволито й намигна.
— През повечето време мацките се грижат за нас. Пускаме ги в стаите си само ако носят торба с провизии или каса бира. Не се тревожи за нас, бейби. Твърде млада си.
Попи не желаеше Перес да разбере, че тя има над седем хиляди долара на спестовен влог и уредба за компактдискове за двадесет хиляди, подарена предварително по случай завършването на училище.
Минаха покрай центъра на Бевърли и префучаха по Трета улица.
— А ти? Какво искаш да правиш в живота си? Освен да привличаш мъжки погледи.
— И аз ще стана рок звезда — развълнувано отвърна Попи.
Перес се усмихна.
— Певица?
— Не мога да пея. Гласът ми е като на прегракнала кукумявка.
— Супер си — поклати глава той. — Свириш ли на нещо?
— Ще се науча да свиря на китара — заяви Попи. Щеше да помоли баща си да я запише на уроци. Представи си как пада на колене на сцената, повдига оръжието си към прожекторите, навежда глава назад и тръсва буйната си руса грива. Да! Тя щеше да бъде следващата Нанси Уилсън от „Харт“.
— Звучи чудесно. Какво ще свириш?
— Нещо като вашия стил — отвърна Попи с възхищение.
Той протегна ръка и плъзна загрубелия връх на пръста си по брадичката й.
— Много си готина.
Забави и изключи „Металика“. Попи хвърли поглед навън и видя, че спират пред мотел. На паркинга отпред имаше коли, а сградата бе боядисана в розово.
— Нали ще почакаш тук, докато резервирам стая? — каза Перес. Слезе и тръгна към входа.
Сърцето й се разтуптя. Той искаше да прави секс с нея. Почувства се объркана и наивна. Какво да прави? Да скочи и да избяга? Би било детинска постъпка. Той я смяташе за шестнадесетгодишна и готина… Дали не се държеше като тийнейджърка? Искаше да бъдат гаджета.
„Мъже като него не излизат с момичета, които отказват да легнат с тях“.
О, да, беше бунтарка и рокаджийка, която жадуваше за тръпка в живота си. „Не ставай смешна, Попи! — мислено изкрещя тя на себе си. — Всички онези момичета, които те изгледаха със злоба, биха дали предните си зъби за това!“
Щом искаше да ходи с Рик, трябваше да задържи вниманието му. Непрекъснато бе заобиколен от жени, които се хвърляха на врата му…
Той излезе. Попи си пое дълбоко дъх, за да се успокои. „Добре, добре. Всичко ще бъде наред“.
— Готова ли си, сладурано? — размаха ключовете пред лицето й.
— Имаш ли нещо за пиене? — осмели се да попита Попи.
Изглеждаше впечатлен.
— Добра мисъл. Имам малко в багажника — заобиколи микробуса, потършува отзад и се върна с тържествуващо изражение и бутилка евтина водка. — Ще си направим мартини без маслинки.
Тя слезе и Перес заключи микробуса.
— Всъщност кой би откраднал такава трошка? — каза той и хвана ръката й.
Попи отново усети топла тръпка, но я обзе и уплаха. За нищо на света не биваше да показва това. Поведе я по коридора на първия етаж, спря пред стая номер 5-Е, отключи вратата и запали лампата. Тя влезе, застана като вцепенена вътре и огледа обстановката. Леглото бе двойно, с кафява покривка, грозна, но чиста. Подът бе застлан с балатум, а на стената бе монтиран малък телевизор, чието дистанционно бе закачено на верижка. Имаше телефон и малка баня с душ и мивка. Плочките на пода бяха покрити със зачатъци на плесен, но с изключение на това, стаята бе чиста. Малка и гола, но не и мръсна. Нямаше кафеварка или нещо подобно. Дори над мивката нямаше чаша за четки за зъби. „Твърде лесно за крадене“, осъзна Попи. На такова място дори настолната лампа трябваше да бъде закрепена с болтове.