Като Нанси Уилсън от „Харт“, като Лита Форд. „Kiss me Deadly“… Да! Можеше да го постигне.
Тогава, макар и да не искаше да признае, че мисли за това, щеше да излиза с рок звезди. Бе напълно нормално рок дами да се срещат с мъже на своето ниво. Списание „Х“ бе пълно с такива истории. Ако момичета, които не се занимаваха с музика, преследваха звездите, всички ги наричаха груупита. Пати Смит навремето бе ходила с кого ли не. Криси Хайнд — също. Дори Хедър Локлиър. Беше се срещала с цяла армия рокаджии, а сега бе с онзи тип от „Мотли Крю“, но никой не я наричаше груупи, защото играеше в „Династия“…
Рок дамите хващаха всички симпатяги. Попи искаше да стане една от тях. Вярно бе, че не можеше нито да пее, нито да свири, но щеше да се научи поне на второто, ако родителите й позволяха.
— Баскитара? За какво ти е? — попита Джери.
— О, татко, защо винаги разпитваш като в съда? — нацупи се Попи.
Баща й се усмихна. Знаеше, че е готов да отстъпи. Сега бе моментът да хвърли коза си.
— Искам да науча фламенко и народни мелодии, може би дори малко класика, но искам да свиря и кънтри-енд-уестърн, а може би и нещо като „Евърли Брадърс“ и Бъди Холи.
Майка й се усмихна с гордост. Марша Алън бе голяма почитателка на „Евърли Брадърс“.
— Bye, bye, love… — затананика Попи.
— Значи никакъв хевиметъл?
Попи завъртя очи.
— Татко! Вече приключих с това. Хайде, всички на моята възраст свирят на някакъв инструмент. Джош Коен дори основа рокабили група.
— Добре, скъпа — баща й се предаде. — Запиши се, щом искаш.
— Благодаря, татко.
Тринадесета глава
Дейзи отвори вратата на малкия си апартамент и въздъхна с наслада. Намираше се в нова сграда на Сейнт Алдейтс. Тя мразеше всичко модерно, защото бе отраснала сред зеленина и представата й за красота бяха пейзажите, описани в книгите на Беатрикс Потър. Но от шестия етаж се откриваше невероятен изглед. Имаше прозорци от две страни, през които стаите се изпълваха със светлина, и в едната посока се виждаше кулата Том в Крайст Чърч, а в другата зелените поляни край река Изис. Беше есен и въздухът бе приятно свеж, а дърветата, обагрени в златисто и червено, сутрин бяха забулени в бяла мъгла.
Дейзи обожаваше дома си. Имаше дори малък балкон със стол от ковано желязо и масичка, където можеше да пие истинско, домашно приготвено кафе и да седи по халат, загледана в красотата на Оксфорд. От тази височина дори движението по улиците й се струваше романтично. Обичаше да гледа студентите, които фучаха насам-натам с велосипедите си като безброй мравки, облечени с джинси и пуловери, понякога с шалчета на врата с емблемите на колежите. Бе началото на академичната учебна година и университетът посрещаше ново поколение от цвета на британската младеж с тържествени церемонии. Когато новоприетите студенти с черни шапки и наметала минаваха покрай нея, тя си представяше сцени от романите на Антъни Тролъп. Но дори завистта не можеше да помрачи щастието й.
Дейзи бе престанала да се взема твърде насериозно. За читател на „Гардиън“ атмосферата би представлявала туристическа атракция, но за нея бе просто помпозност.
Беше първата й седмица тук и все още не бе свикнала с нищо. Нито с града и безкрайната красота от епохата на Елизабет I, нито с лекциите в малкия колеж, нито с този апартамент. Родителите й го бяха наели за нея напълно обзаведен. Никога досега не бе живяла в толкова разкошна обстановка. Почти всички студенти от „Ракъм“ бяха натъпкани в мизерни квартири край пътя за Удсток или някъде в района.
— Вече не се налага да плащаме училищни такси — бе казал Куентин Маркъм на дъщеря си със сериозен тон. — Управлението на семейния бюджет е нещо важно, нали го осъзнаваш, Дейзи?
— Разбира се, татко.
В дома на родителите й това бе считано за важно откакто се помнеше. Понякога се бе чувствала виновна заради омразата си към училището, защото знаеше колко лишения им коства нейното образование. Не ходеха на почивка и майка й тайно си купуваше дрехи с намалени цени, но бе практична домакиня и успяваше да поддържа дома и градината си красиви с минимални разходи. Като учителка не получаваше висока заплата, а доходите на баща й от редактиране на преводи на литературна класика бяха още по-ниски. Може би студентският живот бе вълнуващ, но не бе евтин. И все пак решението им да я осиновят, взето след като Сали Маркъм бе загубила детеродните си способности поради операция, означаваше, че са готови да сторят всичко възможно, за да я възпитат като дама, достойна да заеме положение в по-висшата класа. А това бе невъзможно без следване в държавен университет.