Другите пълни момичета, които бе виждала тук, отиваха в една от двете крайности: или напълно се предаваха и ходеха с шорти, които разкриваха всичкия им целулит, с мазни коси и очила, или демонстрираха самочувствие, като носеха смешни облекла — пуловери с бродерии на анимационни герои.
Защо хората очакваха пълните момичета да бъдат смешни? Дейзи преглътна дълбоко. Очите й заблестяха. „Никакви сълзи точно сега. Не се самосъжалявай“.
— Толкова си елегантна — каза Едуард и комплиментът му прозвуча напълно искрено. — Чувствам се недостоен за твой кавалер.
— С кого ще бъде срещата? — попита Дейзи.
— Изненада.
Тя го смушка.
— Е, добре. С Ричард Уестън.
— Не!
Кожата й настръхна от вълнение. Излизането тази вечер нямаше да бъде досадно задължение. Ричард Уестън бе любимият писател на Дейзи. Фалирал след борсов скандал като млад баща, той бе написал първия си бестселър от отчаяние, твърдо решен да опита всичко, за да избави семейството си от дълговете. Очакванията за успех не бяха големи, но малкият булеварден роман бе получил невероятни отзиви. Уестън имаше талант. Умееше да изгражда сюжети и да държи читателя в напрежение какво и кога ще се случи.
Дейзи изпита желание да заподскача от радост.
— Едуард, ти си истинско съкровище.
Той се усмихна.
— Знаех си, че ще бъдеш доволна.
Тясната, усойна алея, която водеше до портите отковано желязо на Оксфордския университет, бе препълнена. Едуард с лекота успя да я преведе през тълпата студенти, някои от които бяха с костюми и вратовръзки, но повечето с джинси и пуловери.
— Активисти — прошепна той в ухото й. — Задължително е да носят официално облекло. Аз съм просто редови член на клуба, но лесно минавам за един от тях, затова ме пускат.
Дейзи влезе във фоайето на сградата, където стоеше мъж, който проверяваше членските карти.
— О! — тя се изчерви. — Нямам карта, всъщност не уча в този университет…
— Съжалявам, госпожице. Само с членски карти. На срещата могат да присъстват…
— Тя е с мен, Пол.
— О! — надменният контрольор се отдръпна. — Добре, господин Пауърс. Заповядайте, госпожице.
Дейзи бе впечатлена. Едуард я преведе през сградата до вътрешния двор, където се тълпяха студенти. По чакълена пътека се стигаше до друго внушително здание в готически стил.
— „Камарата“. Проектирана е като точно копие на Камарата на общините, но не е виждала боя от около двадесет години — Едуард сви рамене. — Е, това не пречи да идват известни личности за беседи.
Дейзи изпита завист.
— Късметлии сте да виждате на живо хора като Ричард Уестън.
— Имаш мен — нежно й се усмихна Едуард. — Можеш да идваш като моя гостенка винаги когато пожелаеш.
Беше невероятен джентълмен. Изведнъж Дейзи се почувства щастлива. Имаше късмет, че са толкова близки приятели. Без него би загинала тук, а сега неприятните спомени от училище бяха започнали да избледняват в паметта й като нещо, което се е случило на друг човек.
Може би просто мъжете бяха по-тактични от жените.
Едуард я въведе в занемарената зала с дървени скамейки и я настани на един от първите редове. Местата бързо се заемаха.
Дейзи седеше задъхана от вълнение и стискаше ръката на Едуард. Очите й блестяха. Когато председателката, млада жена с тъмночервена официална рокля, и костюмираните й заместници влязоха, тя затаи дъх. Последва ги Ричард Уестън, с красив тъмен костюм, семпла вратовръзка и скъпи обувки. Часовникът му бе златен и когато мина точно пред нея, Дейзи предположи, че е „Ролекс“. Всичко в него издаваше завидни доходи, с които би могъл да си позволи всеки марков костюм.
Дейзи си представи какво е човек да бъде писател, най-приятната професия на света, и да получава пари за това. Почувства се като груупи на концерт на „Бон Джови“. Сърцето й препускаше, а дланите й бяха хлъзгави от пот. Обожаваше книгите на Ричард Уестън.
— Добър вечер, дами и господа — заговори библиотекарят, набит млад мъж с йоркширски акцент, и се изправи, за да представи госта. — Тази вечер имаме честта да посрещнем най-популярния автор…
Дейзи се загледа в лицето на Уестън. Очите му блестяха и съсредоточено наблюдаваха аудиторията. Начинът, по който се взираше в студентите, й напомни, че самата тя го гледа втренчено. За миг срещна погледа му и се изчерви. Уестън й намигна.
— Ричард Уестън!
Той стана на крака и заговори. Държеше се непринудено: бе изключително чаровен. Дейзи попиваше всяка дума.