— Очаквам въпроси — каза той, когато завърши изказването си.
Вдигнаха се шестдесет ръце. Дейзи предпазливо подаде своята.
— Да?
Уестън гледаше точно към нея.
— Как гледате на критиците, които се надсмиват над популярната култура, и смятате ли, че творбите ви са…
Дейзи замълча. Пъпчив младеж, който седеше до нея, я бе изпреварил. Бе сигурна, че Уестън се бе обърнал към нея, но естествено нямаше късмет.
Гостът търпеливо отговори. Надигна се нова гора от ръце. Този път Дейзи не се осмели да опита. Мълчаливо изслуша поискания анализ на собственото му творчество, коментарите му за упадъка на английския роман и накрая отговора на дост сурово твърдение, че стилът, на който той е представител, плява, която покварява съзнанието на британските читатели.
— Мили боже! — засмя се той, когато чу това. — Понякога човек иска да пие „Шато Латиф“, а друг път диетична кола. Аз съм в бизнеса с диетична кола.
Студентката, изразила мнение, бе стройна, с късо подстригани коси. Усмивката й издаде злоба. Дейзи бе вбесена. „Снобка. Щом толкова мрази книгите на Уестън, защо е дошла на тази среща?“
— Искаме горещо да благодарим на господин Уестън, че при нашата покана — изрецитира председателката. — За съжаление времето, предвидено за въпроси, изтече.
— Мога да отговоря на още един, госпожице — каза Уестън. — На младата дама…
Дейзи бе свела поглед към меките си бели ръце.
— … със синята рокля — довърши той.
Страните й пламнаха. Вдигна очи.
— Аз ли?
— Да. Имахте въпрос, нали?
— Хм, да — Дейзи ужасно се срамуваше, но той й се усмихваше. Въпросът, който бе понечила да изрече, й се струваше тъповат след зададените досега, но предполагаше, че всички биха искали да узнаят отговора. — Богат ли сте?
— Много умно! — промърмори председателката с неодобрение.
Едуард тихо се засмя.
— Чудесен въпрос — каза Уестън. — Да, истината е, че съм феноменално богат. Не работя много, занимавам се с нещо, което доставя удоволствие и на мен, и на читателите, и вече съм натрупал толкова пари, че мога да не напиша нищо друго до края на живота си. Но продължавам, защото е забавно — отново намигна на Дейзи. — Трябва и вие да опитате.
— Благодаря — отвърна тя. — Може би ще опитам.
Председателката стана и изведе госта си, а редовите членове на клуба се отправиха към изхода на „Камарата“. Едуард преведе Дейзи между множеството младежи до вътрешния двор. Вече бе тъмно и през оранжевата светлина на уличните лампи се виждаха звезди. Всички се устремиха към бара, но Дейзи нямаше желание да пие изветряла бира сред тълпа гръмогласни студенти.
— Хареса ли ти?
— Да. Господи, благодаря! — Дейзи притисна ръце към гърдите си. — Беше толкова вълнуващо.
— Той очевидно те хареса. Не му беше приятно, когато онзи колега зададе въпрос вместо теб.
— Мислех, че гледа мен. Но ми се струва, че бях твърде пряма с…
— Не, за бога. Всички си задавахме един и същ въпрос, но само ти събра кураж да го изречеш. Мисля, че го впечатли.
— Бих се радвала да бъда на негово място.
Едуард я погледна.
— А аз се радвам, че не си.
Отново онова мъчително чувство.
— Слушай, Едуард…
— Забрави. Хапва ли ти се нещо?
— Ами…
— С Брад се уговорихме да се срещнем в „Пилето“.
— Добре — Дейзи се успокои. — Защо не?
„Орлето“, което студентите наричаха „Пилето“ или „Голишарчето“, се намираше наблизо и Едуард поведе Дейзи през уличната навалица. В Оксфорд имаше невероятно съчетание на старинна красота и електрически светлини. След лекции чувството за свобода бе опияняващо. Дейзи се запита какво ли е човек да живее тук и наистина да учи в университета. Като Едуард и Брад. Донякъде съжаляваше, че не бе кандидатствала. Знаеше, че ако бе положила усилия, вероятно щеше да влезе.
„Може би досега просто съм се задоволявала с малко“, помисли си Дейзи. Чувството за обреченост бе добро оправдание за примирение.
Докато вървеше, усети първите признаци на промяна в тялото си. Обикновено бедрата й неприятно се търкаха едно в друга, а сега вече дори не се докосваха. Бе забелязала, че лицето й е започнало да добива по-ясни очертания. Малки промени, но все пак осезаеми. Тялото на Брад бе изтъкано от мускули, набито, но без грам тлъстина. Веднъж бе слязла до реката, за да го погледа как гребе. Когато лодка номер осем бе стигнала първа до финала, Брад бе свалил тениската си. Докато стоеше на брега на Изис, Дейзи бе усетила нещо непознато — истинско страстно желание. Отлично знаеше, че не е в категорията му, трябваше да престане да мисли за него. Лесно бе да си каже това, но не и наистина да го прогони мислите си.