Влезе с Едуард в кръчмата и се постара да не издаде нетърпението си. Къде беше той? А, да, седеше до камината с бутилка слаба американска бира. Дейзи би му простила това, защото всички знаеха, че американците не пият. Едуард го забеляза, вдигна ръка и тръгна към него.
— Здравей — каза той.
— К’во става, Ед?
Дейзи се засмя. Името Ед никак не подхождаше на Едуард Пауърс.
— Здрасти, хубавице — поздрави я Брад. — Как си тази вечер?
— Добре съм — отвърна тя и леко се изчерви. Наведе глава, за да скрие това от Едуард.
— Къде бяхте досега?
— На среща с Ричард Уестън в клуба.
Явно името не му говореше нищо.
— Известен писател.
Дейзи завъртя главата му.
— Нищо подобно. Просто го попитах дали е богат.
— Направо по същество, а? — усмихна се Брад. — Харесвам момичета, които говорят каквото мислят — погледна я и Дейзи бе замаяна от тъмните му очи с дълги мигли. След миг отместиха поглед от лицето й. — Мисля да се пробвам в отбора по ръгби — сподели той с Едуард.
— Нямаш понятие от ръгби — отвърна Пауърс.
— Така е, но имам подходящо телосложение и мога да играя футбол — стегна бицепсите си. — К’во ще кажеш, Дейзи?
На шега докосна ръката му. Мускулът бе твърд като камък.
— Мисля, че от теб би излязъл страхотен играч на ръгби — промълви тя.
— Ръгбито е изкуство, приятел — възрази Едуард и двамата поведоха спор на спортна тема, който бе отегчителен за нея. Крепеше чашата със сайдер на коленете си и се опитваше да не изглежда твърде очевидно, че се взира в Брад. Беше толкова привлекателен. Естествено, той не гледаше нея. Очите му преценяваха всяко друго момиче в заведението, докато разговаряше с приятеля си. Но това не накара Дейзи да престане да го зяпа. Просто го желаеше и не можеше да се сдържи.
Петнадесета глава
Роуз посрещна наемателите си в къщата. Бе подготвила всичко, стаите бяха идеално чисти и във всеки апартамент имаше ваза с цветя. Интересът бе обнадеждаващ. Роуз се бе държала приветливо с кандидатите, без да казва, че тя е собственикът. Бе подбрала някои от тях и бе проверила финансовото им състояние. Беше се спряла на онези, чието бе най-стабилно.
Междувременно се бе нанесла в сутерена. Беше го обзавела с възможно най-евтините мебели, купени от гаражни разпродажби и оказиони, и въпреки че вътре бе мрачно, бе осигурила достатъчно светлина с допълнителни лампи, огледала срещу тесните прозорци и преобладаващ бял цвят.
Изпрати първите чекове за наем в банката и затаи дъх, но всичките се оказаха валидни. С единия от тях плати вноската по ипотеката, а с останалите можеше да живее. Щеше да разполага с по около хиляда долара месечно.
Цяло състояние.
Родителите й не можаха да повярват. Роуз покани баща си на Мейпъл Лийф Драйв още първата неделя, след като се настани.
— Къщата е твоя? — каза той. — Не разбирам — майка й, както винаги, избухна в плач.
Никой от двамата не възрази срещу решението й да заживее отделно. Дори и да имаха нещо против, не го показаха.
— Винаги съм знаел, че ще разпериш криле, скъпа — гордо отбеляза Пол. — Моята дъщеря, собственик на жилище.
Роуз не видя как, след като свиха зад ъгъла, двамата спряха с колата си, за да поплачат прегърнати.
Изкуши се да се откаже от следването в Колумбийския университет. Бе направила изчисления за къщата на Мейпъл Лийф Драйв 22 веднага след като я бе закупила. Бе събрала очакваните приходи от наеми и се бе оказало, че може бързо да натрупа двадесет хиляди. Искаше да реинвестира, да вложи може би петнадесет хиляди в друг имот. Начинанието бе рисковано, а тя нямаше нищо зад гърба си в случай на неуспех. Но навсякъде наемите скачаха, а една триетажна сграда в Маунт Върнън бе далеч от лъскавия небостъргач, чиято снимка висеше на стената й.
Все пак не се осмели. Би разочаровала родителите си, а след всичката обич, която й бяха дали, Роуз се чувстваше задължена към тях.
Затова стана в седем сутринта, взе душ в тясната баня в сутерена, която бе облицована с плочки, но нямаше прозорци, и тръгна към Кълъмбъс Авеню, за да хване автобус за центъра.
— Добре дошли в университета — приветства един студент новите си колеги. Имаше въздълги къдрави коси и носеше очила без диоптър. — Казвам се Себастиан и днес ще ви разведа из комплекса…
Роуз тихо се изниза през задната врата. Можеше да се ориентира в района и без негова помощ. Трябваше само да разбере къде се намират библиотеката и стаите, в които трябваше да посещава лекции. В междучасията щеше да избягва компания, както в гимназията. Общежития — много важно! Студентски клуб? Не, благодаря. Гледаше на колегите си не точно с презрение, а с пълно безразличие. Разглезени богаташки хлапета с безупречни прически и нови кожени боти. Бяха пристигнали пред портала с лъскави мерцедеси, ролс-ройсове и поршета. Роуз нямаше нищо общо с тях. Въздъхна и метна дългите си гарвановочерни коси назад. Четири години да търпи това? Може би когато натрупа солидно състояние, щеше да може да се откаже, без това да нарани родителите й.