Луиджи погледна пленницата си. Отблизо изглеждаше още по-изумително. Освен красиви скули и коси, имаше чувствени устни, малък правилен нос и светлосиви очи, почти като на вълчица, над които се спускаха дълги черни мигли. Хипнотизиран, леко отпусна ръце. Тя веднага се освободи и се отдръпна от него. Полата й изшумоля, а пендарите на шията й издрънчаха.
— Почакай — изръмжа Луиджи.
Циганката рязко се завъртя към него.
— Какво искаш, gajo, циганска благословия? В замяна на това, че ме спаси?
Тонът й не му хареса.
— Може би една целувка — отвърна Луиджи.
Жената завъртя очи.
— Въобразявате си, че всички се продаваме. Аз съм честна жена.
Луиджи се засмя.
— Месарят не мисли така, госпожице.
— Онзи дебел глупак — каза тя с презрение.
— Кажи ми името си — настоя той.
— Вече зная твоето — вълчите очи се присвиха. — Граф Луиджи Париджи. Римува се.
— Какво ли са си мислели родителите ми? — запита се сам на глас и за първи път я видя да се усмихва. Цялото й лице засия и той, граф Луиджи, единственият син и наследник на граф Козимо Париджи и един от най-богатите хора в Тоскана, безнадеждно и безвъзвратно се влюби в нея.
— Казвам се Мозел — отвърна тя.
— Странно име.
— Не и за моя народ — уверено заяви циганката. — Означава „касис“.
— Много си красива — отвърна Луиджи.
— Вярно е — съгласи се Мозел, отметна коси назад и се засмя.
— Нека те почерпя един обяд — предложи той.
Мозел прие. Баща й не би одобрил, разбира се, но той не можеше да я види. Освен това се бе отървала безнаказано за наденичките.
Роберто винаги щеше да помни мига, в който зърна Мозел.
Това бе върхът на неговото унижение. Баща му бе починал рано от сърдечен удар. Скръбта на Роберто не бе голяма. Бе презирал баща си още от онзи ден в детството си, когато го бе чул да приема подаянията на Козимо. Оттогава баща му бе живял от милостиня, подхвърляна от по-младата издънка на фамилията. Принцът и принцесата бяха имали тих, спокоен живот и всички съвременни удобства в обновения си замък, но според Роберто бяха живели като роби.
Беше се заклел да отмъсти. Но той бе по-умен от баща си. Роберто щеше да се изправи срещу враговете си едва когато бъде готов да ги разгроми.
На погребението прегърна разплакания си чичо Козимо.
— Съжалявам, caro — Козимо го притисна силно. — Никой не може да замести баща ти.
— Никой! — съгласи се Роберто през сълзи. — Но поне имам теб, чичо. Искам да започна работа в „Париджи Ентърпрайсиз“, за да бъда близо до роднините си.
— Момчето ми! — учудено се усмихна Козимо през сълзи. — Това е чудесно. Ще се радваме да бъдеш с нас.
Наистина бе успял да се сближи с тях. Роберто, последният принц на замъка Париджи, си бе поставил за цел да научи всичко за компанията. Не за бизнеса, не се интересуваше от него. Роберто бе проучил кои са най-кадърните мениджъри и консултанти. Назначаването на способни хора бе ключът към успеха. Интересуваше се кой е продажен, как действат подкупите, кой с кого е близък и на кого Козимо има най-голямо доверие. Роберто притежаваше обаяние и се бе превърнал в любимец на управителния съвет. Най-много се бе постарал да се сближи с братовчед си Луиджи.
Вярваше, че рискове трябва да се поемат само когато са неизбежни. Чичо му се бе разболял от хепатит след операция в занемарена планинска болница поради нараняване при ски злополука и здравето му бе крехко. Луиджи бе плейбой, буен младеж, който освен ските, обичаше да фучи с мотоциклета си по възвишенията и да лети с делтаплан като Шон Конъри в „Джеймс Бонд“. Дори веднъж бе скочил с парашут от самолет. Съпругата на Козимо не можеше да има повече деца… е, благодарение на това Роберто бе обожаваният племенник. Нямаше нужда да клати лодката.
Но в един майски ден всичко се бе променило. Отдавна жадуваното наследство бе измъкнато изпод носа му. Луиджи бе заговорил разпалено за жена, която не бе нито италианка с добро потекло, нито дори чужденка от добро семейство… а някаква си циганка. Тя дори не заслужаваше да се нарече човек. Циганките стояха по-ниско и от най-жалките италиански селянки, те бяха вещици и мръсни крадли.
Роберто здравата се бе посмял.
— Луиджи! Хубава шега.
Очите на братовчед му го пронизаха.
— Не се шегувам, Роберто.
— Не е възможно! Би било позор… твоята кръв…
— Кръвта ми кипи — засмя се Луиджи. — Единствено това има значение, не мислиш ли? Живеем в седемдесетте, братко. Освен това тя е различна. Остроумна… секси… само почакай да я видиш. Ще забравиш тези отживелици…
Роберто се ухили и през стиснати зъби отвърна:
— Разбира се.
Когато го запознаха с Мозел, той я намрази. Заради дивата й красота. Заради безстрашния й дух. Веднага започна да го нарича Роберто, не се обърна към него с титлата „принц“ дори първия път.